Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 48

От съседната улица отново се раздаде блеене и приближаващ се тропот на копита. Доралисците очевидно най-накрая бяха осъзнали, че не мога да съм в захвърленото наметало и бяха продължили преследването. Дали да не се скрия в сенките? Отдавна бих го направил, ако не беше отличното обоняние на козлите, както твърдяха всички. Аз не вярвах особено на тези слухове, но да рискувам и да проверявам лично точно сега не ми се искаше. Но така не можех да продължавам. Скоро съвсем щях да каталясам и съществата ще ме хванат жив, но безсилен. Или тези отчаяни викове на козите ще привлекат нечие внимание към мен. Например, на нощните създания. Ще трябва да предприема крайни мерки. Бръкнах в пазвата си и извадих оттам съвсем наскоро взетия от библиотеката свитък с бойно заклинание. Ех! А исках да го взема при Костните дворци и да го използвам там.

Бързо скъсах черната лента и разгънах свитъка. Не знаех как действа заклинанието, но трябваше да побързам. Воплите на доралисците приближаваха. Присвих очи, за да видя малките къдрави буквички по-добре на лунната светлина, и започнах да чета:

— Лаосто с’ха ф’надра коли сет! И’хна аж жааах’ида!

Езикът ми отчаяно се кълчеше, опитвайки се да произнесе непроизносимото. След магическите фрази аз с театрален жест насочих ръка в посока приближаващите се доралисци.

Нищо не се случи.

Ама наистина съвсем нищо. Стоях като глупак насред полутъмната нощна улица с протегната ръка и с отворена от удивление уста. Рунната магия от свитъка не беше сработила! А може да не съм прочел правилно заклинанието?

Добре, още веднъж! Погледнах към свитъка, изругах и го захвърлих настрани. Мастилото беше изчезнало, буквите се бяха разтворили, очевидно бях произнесъл правилно гадните слова, но тогава защо, демоните да ги вземат, не действат? Реших, че като разсъждавам на едно място, съм прекрасна цел за доралиските тояги и по-добре да обмислям неприятната ситуация в движение. Няколко минути по-късно, когато парливата пот се стичаше в очите ми, а белите ми дробове свистяха като ковашките мехове на гномите, стана ясно, че абсолютно нищо не мога да измисля. Козлите може и да не бягат бързо като хората, но упорството им е по-голямо. Доралисците са като имперски кучета — ако хванат, не пускат.

Край! Нямах сили да бягам повече, още минута — и ще падна на земята. Да става каквото ще!

Прилепих се до хвърляща плътна черна сянка стена. В носа ме удари остра миризма на прясна риба. Вонята беше ужасна. Което си беше добре, тварите можеха да не помиришат Гарет, а рибата. Арбалетът беше зареден и аз замрях, стараейки се да дишам през устата, за да не припадна от разтърсващия аромат.

Появиха се само няколко мига по-късно, пъхтейки и пъшкайки, като вървяха в колона и се оглеждаха, а в ръцете си стискаха къси чепати сопи. Козите глави с бради и малки, но остри рога стояха на масивни мускулести човешки тела. Ако не бяха главата и копитата на краката, спокойно биха минали за пристанищни докери.