Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 35

— Проздравлейния, Гарет! — Кли-кли ми се поклони изящно и сгъна кривите си крачка, очевидно се опитваше да копира някакъв жест от непознатия за мен дворцов етикет. Смешно, трябва да призная, но в момента не ми беше до смях. — Сега ти си човек на краля.

Не знам какво толкова се привърза към мен. Може би лицето ми му хареса? Кой може да ги разбере тези откачени гоблени?

— Имам въпроси.

Всички „ваше величество“ бяха отложени за по-късно. Сега имаше само клиент, майстор-крадец и Сагот, който ни гледаше от небето или където там живееше.

— Да?

— Сам ли ще отивам?

Прокрадна ми се мисълта, че ако тръгна сам, едва ли ще се върна. Или ще се загубя в горите на Заграбия, или просто ще свърша — ще ме очистят някъде по пътя.

— Не. Но решихме, че този път отрядът трябва да бъде малък и трябва да се движи тайно. Нечии очи следяха първата експедиция. Слуги на Неназовимия, а може и още някой, не знаем.

— Колко малък отряд? — намръщих се аз.

— Лейди Миралисса и двама нейни съотечественици ще ви бъдат водачи в гората и ще ви прикриват магически.

— Стоп! — дори не обърнах внимание, че прекъсвам самия крал. Алистан се намръщи, но на мен не ми пукаше. Пред Поръчката всички са равни. — Вие казахте — магически… А колко мага ще дойдат с нас?

— Нито един — отсече събудилият се от съзерцанието на огъня Арцивус.

Замълчах за момент, разроших с нервен жест коса и казах:

— Току-що ми се счу, че сякаш казахте…

— Нито един — пак така твърдо каза архимагът. — Ние и така загубихме в тези проклети Костни дворци осемте най-добри. Всички магове ще са нужни по стените на града, ако вашето начинание завърши неуспешно.

Все по-лошо ставаше. По-добре направо да ни хвърлят всички в лабиринт на орките. По-малко ще треперим. Без добър маг в горите на Заграбия, а още повече в Храд Спайн, нищо не може да се направи.

— Освен тримата елфи с вас ще тръгнат и десетте Диви сърца, които придружаваха лейди Миралисса от Самотния великан. А също и милорд Алистан. Той ще командва вашия отряд.

Алистан ми хвърли кисел поглед. Явно не му харесваше идеята да пътува в компанията на крадец. Плъха и Дивите щяха да оформят стабилна група, с която да отблъснем неголяма група нападатели, ако срещнем такива по пътя. Така че колко ставахме? Май петнайсет. Макар че какво се нареждам до тях? Аз трябва да си свърша моята работа.

— Добре. Когато тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Тогава в края на седмицата — пресмятайки дните, казах аз.

— Какво?! — Алистан направи крачка към мен. — Подиграваш ли се?!

— Аз? Ни най-малко — поклатих глава, давайки на рицаря да разбере, че изобщо не съм си и помислял да се подигравам. — Трябва да купя оборудване и старателно да се подготвя за похода. Аз лично искам да се върна от Храд Спайн жив. Месец, може би два препускане до горите на Заграбия, макар че е съвсем приблизително и с огромен запас, месец в Храд Спайн и също толкова за обратния път до Авендум. Спокойно можем да се върнем към ноември — декември. Ако няма неприятни изненади, естествено. Ваше величество, трябва ми достъп до Кралската библиотека.