Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 37
Алексей Юрьевич Пехов
Най-накрая ключалката изщрака, чу се издърпване на резе, после второ, и вратата леко се открехна. Посрещна ме полусляп и доста злобно гледащ старец. Не можех да вляза — вратата беше подсигурена с дебела верига, която спокойно щеше да удържи и самия Х’сан’кор.
— Какво си се разблъскал, хулюган? Махай се! Ако продължаваш, ще извикам стражата. Те ще ти дадат да се разбереш с алебардите! Ще ти насинят задника! — дядката пискливо се засмя.
Аз мълчаливо протегнах пръстена, преди да е затръшнал вратата под носа ми. Същият пръстен, който предната нощ ми беше дал кралят. Старецът присви очи, тикна си носа в него, после отвори вратата и отстъпи встрани.
— Защо не каза веднага? Трябваше да го покажеш, а не да хулюганстваш. Хайде влизай, щом вече си дошъл!
Безсмислено беше да споря, че изобщо нямах възможност да покажа пръстена, затова просто влязох в библиотеката и старецът бързо хлопна вратата зад мен.
— Те постоянно се мъчат да ме докопат! Но аз съм пъргав! — захили се дядката и щастливо разтегна уста, показвайки изхабени жълти зъби.
— Кои те? — реших да се сближа все пак с пазача на библиотеката аз.
Старецът ме повика с кривия си пръст, огледа се, проверявайки за подслушвачи на страшната си тайна, и прошепна в ухото ми:
— Огрите!
Ха сега де! Ама че дядка. Съвсем се е побъркал сред книгите.
Старецът няколко пъти кимна с глава, убеждавайки ме в съществуването на дебнещи край библиотеката огри, и се затътри по тесния коридор някъде навътре в зданието. Нямах друг избор, освен да го последвам.
— За какво си дошъл? Да си обогатиш знанията? — кисело попита дядката.
— А-ха.
— Сигурно си ученик при някой магьосник?
— Да.
— Ами добре — подсмихна се старчето, без изобщо да ми повярва.
Около минута вървяхме в мълчание по служебни коридори с приглушена светлина, идваща от тесни прозорци, преградени със стоманени решетки. През слънчевите лъчи проблясваха и искряха прашинки, наподобявайки снежинки. Чудех се колко ли ще вървим така?
— Кажи ми тогава, ученико, за какъв дявол носиш „оса“ под плаща? — неочаквано хитро попита старецът, спря и ме погледна право в очите.
— Уау! Много добре виждаш — изумих се аз. — Откъде знаеш за „осата“?
— Откъде, откъде. Един доралисец ми проблея на ухото — измърмори старецът и продължи пътя си. — Тридесет години съм служил като разузнавач в Дивите сърца. Как няма да позная някакъв си пършив арбалет, пък ако ще да е скрит под плащ?
— Дивите сърца? При разузнавачите? Тридесет години?!
— Хайде, хайде.
Леле! Този дядка си беше направо ходеща легенда и герой! Но защо изобщо е станал пазач? Дивите по време на службата си натрупват не лошо състояние и могат спокойно да изживеят живота си в собствена къщичка, без да познаят нищета и бедност, а не да се сгърбват ден след ден, дишайки библиотечен прах.
— Да не лъжеш? — някак си не можех да повярвам, че пред мен е един от Дивите, пък дори и бивш.
Дядката изсумтя ядосано и нави ръкава на светлозелената си, проядена от молци мазна риза, показвайки татуировката на предмишницата си. Пурпурно сърчице, такива влюбените рисуват по стените, само че това беше със зъби. Диво сърце. А под него беше името на подразделението — „Шипка“. Да, дядото не лъжеше. Нямаше глупак, който просто ей така да си сложи татуировка на Дивите сърца, а още повече — на разузнавач. За такова нещо Дивите веднага щяха да отрежат ръката на негодника, независимо от възрастта му.