Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 304

Блесна светкавица и вятърът донесе сърдития тътен на гръмотевицата — звучеше като суров морски прибой, опитващ се с безкрайна упоритост да унищожи крайбрежните скали във вечна и безсмислена борба, която ще продължи дори когато от Сиала ще е изчезнал и последният човек.

Нов блясък.

— Сега как ще тресне-е-е! — извика шутът.

Гърмът беше страховит. Небесата сякаш се разцепиха от рева на боговете, конете уплашено зацвилиха.

— Напред! — някъде отпред, опитвайки се да преодолее шума на вятъра, се чу вика на Котката.

Но вятърът започна да утихва, вече не виеше яростно, опитвайки се да ни затвори очите, отново можехме да виждаме нормално и да не се притесняваме, че ще ослепеем в най-неподходящия момент. Настъпващите облаци се забавиха, а яростният вятър изчезна като с магия, заменен от най-обикновен, който подгони огромните тромави облаци дълбоко в пустошта.

Ето един нисък облак неохотно се отправи към нашия отряд, сърдита мълния се възпротиви на вятъра-овчар, а после тресна и ядосания гръм.

Облакът се ядосваше на вятъра, но той с усмивка го забута още по-силно, и отново блесна мълния. Замижах — толкова ослепителна и неочаквана беше. А после небето се разцепи. Така са звучали залповете на гномските оръдия при Полето на бурените. Така древните и забравени от всички герои на огрите са разсичали в гнева си небето с брадви.

Плътният страховит тътен като див жребец се понесе по небето и за момент оглушах. Гърмът се раздаде точно над нас и уплаши конете.

Аз едва се удържах на Пчеличка, конят на Гръмогласния пък се изправи на задни крака и почти хвърли ездача си. Делер нямаше този късмет: той падна на земята и ако не беше Мармота, светкавично сграбчил коня му за ухото, изплашеното животно сигурно щеше да избяга. Делер дари „тъпата гадинка, недостойна да носи джудже на своята трижди проклета гърбина“ с ужасна ругатня и се метна обратно на седлото. Всички трябваше да положим неимоверни усилия, за да успокоим уплашените животни.

Първата тежка капка дъжд не можа да се задържи в корема на облака, откъсна се от чернотата и полетя надолу. Уцели Кли-кли по носа и се разби като скъпа кристална чаша за вино — на хиляди малки и блестящи парченца. След първата падна и втора. След втората — трета. Капките небесна вода затропаха по плащовете и по жадно очакващата ги земя.

— Напред! — Котката нямаше намерение да спира и пришпори коня си в галоп.