Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 303

— На тебе ти трябва само лекции в Раненгския университет да четеш! — измърмори Делер. — А какво ще кажеш за това, че облаците се опитват нещо да скрият?

— Дъждовният фронт с неговите мълнии и гръмотевици покрива всяка друга магия — поясни Миралисса. — Нито един магьосник в Сиала, ако ще и да е три пъти Неназовим, не е в състояние да види враждебна магия вътре в бурята дотогава, докато магията не се окаже буквално под носа му. Котката усеща, че бурята е създадена с шаманство, но не знае какво крие. В нея шаманите най-вероятно са скрили нещо, което маговете на Ордена не трябва да виждат. А облаците са великолепен екран.

— Оттук до маговете има десетки левги, престарали са се — промърмори Арнх.

— Значи крият нещо, което се вижда от десетки левги — не се съгласи Кли-кли.

Нова светкавица и тътен на далечна гръмотевица. Но сега значително по-близо.

— Стига приказки! Котка, след като имаш усещане за тази буря, значи ти ще ни измъкнеш оттук! Води! — Маркауз нямаше намерение да чака дъжда.

И започна нашата безумна гоненица с бурята. Препуснахме и земята полетя под копитата на конете.

Котката пое уверено водачеството и темпото, което зададе на конете, беше не по-бавно, отколкото когато бягахме от Вишки. Гръмотевиците трещяха все по-близо и по-близо. Вятърът се засили, тревата вече се огъваше почти до земята. Скакалците замлъкнаха, птиците замряха. Целият свет застина в очакване на приближаващата буря, надявайки се, че тя ще донесе облекчение и прохлада.

Постоянно някой от нас се обръщаше назад, проверявайки колко още ще можем да препускаме, преди дъждът да ни настигне. Аз гледах само напред, беше ме страх да се обърна. За това си имаше две причини: при такава дива езда се боях да не падна от Пчеличка, както и защото единственият път, когато погледнах назад, толкова се уплаших, че едва не закрещях. Чернотата на небето, следващо ни по петите, би била достатъчна за сто свята. Облаците просто не могат да са толкова черни, освен ако боговете неволно не са разлели в тях солидна доза мастило.

Дори Змиорката беше пребледнял, а за хладнокръвния гаракец това беше нещо нечувано.

— Вятърът се промени! — извика Кли-кли, който предвидливо си беше нахлузил качулката на черния плащ. — Вече е източен! Фронтът се измества настрани!

Насилих се и се обърнах. Сега колкото и да се стараеше бурята, нямаше как да попаднем в центъра й, беше се изместила доста на изток. Но краят й щеше да закачи отряда, това беше сигурно. И дори силата му да не е толкова голяма, колкото очаквахме, дъждът определено щеше да е значим, в това никой не се съмняваше.

Тъмните облаци вече надвисваха над нас, закривайки жаркото светило. Надигналият се яростен вятър хвърляше шепи пясък в лицето ми и трябваше да наметна на главата си качулката на плаща, ушит от елфийска дрокра.

Другите бяха още по-зле от мен. Делер присвиваше сълзящите си очи и не спираше да ругае до момента, когато в устата му попадна пясък. Вятърът разрошваше брадата на Халас и гривите на конете. На Мармота му отнесе шапката от главата, но той дори не спря да му отнеме новата играчка. Вятърът виеше в ушите ми като хиляда демона, а облаците като стадо разбеснели се крави надвисваха над нас. Неспирните диамантени гирлянди на мълниите се сливаха в едно и святкаха по целия хоризонт, осветявайки потъмнялата, а от това и изглеждаща още по-мрачна пустош. Вятърът като полудял овчар гонеше огромните дъждовни облаци към нас. Дъждът още не беше започнал, но скоро, много скоро след тътена на гръмотевиците и проблясването на светкавиците плътни струи вода щяха да се устремят към замрялата в нетърпеливо очакване земя.