Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 3

Междувременно стъпките ставаха все по-ясни и отчетливи. Човекът вървеше по улицата, където преди пет минути сви градската стража. Замрях и се постарах да се слея със сянката. Опасността витаеше над мен като ленив призрак.

Мъжът се появи иззад ъгъла и с бързи крачки, преминаващи в бяг, се отправи в моята посока. Глупак или смелчага, щом върви сам в тъмното? По-скоро първото — смелчаците не живеят дълго в нашия свят. Въпреки че и глупаците също, ако не са шутове на нашия славен крал. Каква неотложна работа го беше накарала да излезе през нощта на улица, където дори маслените фенери не горяха? Опитайте се да намерите фенерджията, той и носа си няма да покаже в тази тъмница. Това не са ти Тихите времена, когато едно дете и посред нощ спокойно можеше да мине от единия до другия край на Авендум и с него нищо нямаше да се случи.

Човекът приближаваше. Висок, добре, бих казал дори богато облечен, ръката му лежеше върху дръжката на приличен меч. Служи на важна клечка, предполагам.

Облаците отново запълзяха по небето, скривайки появилите се в небето звезди, и тъмнината стана непрогледна. Вече не можех да виждам лицето на бързащия мъж. Той се изравни с мен и дори не забеляза тихо стоящата в сянката сянка. Ако пожелаех да протегна ръка, без проблем бих измъкнал от пояса му дебелия портфейл. Но аз не съм дребен джебчия, че да падна толкова ниско — младежките години отдавна бяха зад гърба ми, а и съдбата ми нашепваше, че сега трябва не само да не мърдам, но дори и да не дишам дълбоко.

В нишата отсреща тъмнината отново оживя с хаотично движение, кипвайки в черния цвят на смъртта, и аз замръзнах, вледенен от ужас. От тъмното се откъсна Тъмнина, приемайки образа на крилато същество — демон с рога на главата-череп, със светещи тесни червени очи, и като лавина от Планината на джуджетата покри забързания човек, смачквайки го с внушителната си маса. Човекът издаде вопъл като ранена котка, опита се да извади безполезния си меч, но тъмнината смачка, всмука и погълна нощния пътник, и съществото, каквото и да беше то, литна в облачното нощно небе, отнасяйки със себе си прясното месо, а може би и душата. Катраненочерният силует се мярна за миг в небето и изчезна.

Опитах се да успокоя дишането си. Съществото не беше забелязало, че аз през цялото време бях срещу него, но ако бях мръднал, дори съвсем малко, или бях задишал по-шумно, то щеше да се нахвърли върху мен от нишата, където дебнеше за лесна плячка. Провървя ми. За пореден път много ми провървя. Късметът на крадеца е като капризна жена, във всеки един момент може да ти обърне гръб, но докато е с мен, мога да продължа със занаята си на крадец.

От тъмния ъгъл на съседната сграда тихо изписука плъх, след него още един, в небето се мярна прилеп, излязъл на лов за нощни пеперуди.

Опасността отмина, можех да продължа пътя си. Отделих се от стената и като се стараех да се придържам към най-тъмните участъци на улицата, тръгнах напред. Нищо не подсказваше за случилото се само преди няколко минути. Улицата беше мълчалив и единствен свидетел на нощния лов на демона.