Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 2

На тясната нощна уличка, с каменни къщи още от Тихите времена, не се чуваше никакъв звук, единствено тенекиената табела над магазина на хлебаря проскърцваше от полъхващия над покривите на града лек ветрец. Бавната сиво-жълта нощна мъгла, с която беше известна нашата столица (казват, че била наследство от някакъв недоучил се магьосник от миналото и досега никой архимаг в кралството не е успял да я премахне) се стелеше по направената с груби камъни и очукана от каруците настилка.

Тихо.

Тихо като в гробница на богаташ, след като през нея са минали тълпа градски крадци. Табелата скърцаше, ветрецът полъхваше, облаците се носеха лениво по нощното небе. Но аз продължавах да стоя, скрит в сянката на сградата, и се стараех да не мърдам. Интуицията и житейският ми опит ме караха да се вслушвам в тишината на нощния град. Нито една, дори и най-пустата улица, не може да бъде чак толкова тиха. Особено тази, където живеят само едни продавачи. В нощта трябва да има звуци. Плъхове, шумолящи в кошовете; хъркащ пияница, на когото джебчиите вече са опразнили джобовете, преди да се скрият в обятията на нощта. Хъркане от прозорците на сивите къщи; прокрадващо се в тъмното мръсно куче. Тежкото дишане на начинаещ крадец, застинал в мъглата със стиснат в потната длан нож в очакване на своите жертви. Шум в магазините и работилниците — дори през нощта в някои от тях кипеше трескава дейност. Нищо от това обаче не се случваше на тъмната тясна уличка, обвита в пелената на мъглата. Нищо, освен тишина и мрак.

Ветрецът задуха по-силно над покривите на старите сгради и подгони тежките сиви облаци по небето, като оголи небесния свод. Безгрижният вятър-веселяк ласкаво ме галеше по косите, но аз не смеех дори да си наметна качулката.

Сагот! Какво е това?

Сякаш в отговор на молитвата ми, великият бог на крадците дари ушите ми с по-голяма чувствителност. Стъпки. Забързани стъпки на човек, които не успява да заглуши дори мъглата, покрила на сиво-жълти талази каменната настилка. В нишата, намираща се в стената на сградата отсреща, забелязах мимолетно колебание в тъмнината.

Някой се крие? Напрегнах поглед в тъмното. Не. Сторило ми се е. Прекалено се тревожа за несъществуващи неприятности, май остарявам. Но някаква настоятелна ръка ме задържаше на място, сякаш искаше да каже: стой, почакай, не още. Х’сан’кор да ме изяде! Какво ставаше в тихата тъмна уличка на занаятчиите?