Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 5

Кралят засега търпеше странностите на родственика си. До някое време. Негово величество, според слуховете, не беше много благосклонен към хора, харчещи от хазната наляво и надясно.

Двадесетметровата стена на къщата плавно преминаваше в две високи кръгли кули със скосени върхове. В лявата кула се намираше седемметрова порта с масивни дървени крила, обшити с ламарина, през които спокойно биха могли да минат четирима конника едновременно. Но аз не бях за там. Тези порти бяха само за поканени гости.

Бързо притичах през осветения площад и се притаих в сянката на колоните на зданието, намиращо се вляво от паметника. Градската библиотека. Или кралската. Както ви харесва.

Библиотеката беше свещено място за маговете от Ордена и за историците. Понякога тук идваха дори благородници, за да научат нещо, но появата им между тези стени беше твърде рядко явление. Решилите да обогатят знанията си благородници отиваха в Раненг — градът на знанието. Дългите изкусно резбовани колони на библиотеката се извисяваха високо нагоре, хвърляйки непроницаема сянка.

Площадът, както и всички улици на града, беше празен. Дори бездомните и най-бедните се заравяха дълбоко в затънтени скривалища в Пристанищния град, опитвайки се да преживеят нощта и да дочакат утрото.

Неназовимият се пробужда. Нощта е опасна. Работят единствено чистачите на богаташки домове и съкровищници. И то не всички, а само най-ловките и смелите, или най-алчните, или най-глупавите. Такива юнският мрак не ги плаши. Не случайно стражата минаваше на бегом по улиците, въртейки трескаво глави и трепвайки при всеки шум в сенките. Страшно. Наистина страшно. Невидимите пипала на страха парализираха нощните улици на града. И дори носещите се сред жителите на Авендум слухове, че Орденът прави всичко възможно да унищожи демоните, не можеха да избавят хората от страха от приближаващата тъмнина.

Добре, нямаше какво да стърча на площада, време беше да се заема с работа. Погледнах към целта на нощната си мисия. Замъкът на кронхерцога изглеждаше безлюден. Нямаше стражи нито на портата, нито на стените. Вероятно седяха в караулното и тракаха със зъби. Напълно ги разбирах — и аз щях да си стоя в бърлогата, ако не беше Поръчката.

Тази задача ми се стовари съвсем неочаквано. Един човечец беше дал поръчка за някаква вещ, която се съхраняваше в замъка на кронхерцога. Заявителят беше платил добре, дори страхотно. С тези пари спокойно можех да не правя нищо поне два месеца. Трябваше просто да вляза в къщата, да взема нужното и да се махна, още повече, че херцогът беше заминал със свитата си на лов в крайградските гори. Казват, че ловът на елени подобрява настроението в това мрачно време. Рискът да ме усетят беше голям, но докато разберат какво се случва, аз отдавна щях да съм изчезнал.