Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 6

Колко просто на пръв поглед. Да влезеш и да излезеш от замъка. Е, какво пък, няма лошо да опитам, стига да не прекаля.

Внимателно опипах оборудването и дрехите си, проверявайки за пореден път дали съм взел всичко със себе си. Сиво яке с качулка, сиви ръкавици, черни панталони и ботуши. Голям двуостър нож, много добре закрепен на бедрото с две кожени каишки, за да не се клати по време на бягане и да не ми пречи на движенията. По-скоро можеше да се нарече къс меч, с дължина почти лакът. Платих за него цял куп злато. Кантовете на острието бяха обточени със сребърна ивица. Спокойно можех да рискувам и да започна битка със зомби или с каквото и да е друго съживяващо се след смъртта същество. Вероятността да имам късмет в подобна схватка беше реална, дори и да загубех ръка, щях да изляза жив от нея. Със същия този нож, или по-скоро с тежката му ръкохватка, можех да издебна подходящ момент и да чукна по главата някой ревностен страж или друга страдаща от безсъние неспокойна фигура. Майсторът-крадец не реже гърлото на вдигнатия по тревога страж, а идва безшумно, взема нужното и също така тихо си тръгва, оставяйки възможно най-малко следи, а следователно и трупове.

На гърба ми висеше лек миниатюрен арбалет, който спокойно се побираше в една ръка и не ограничаваше движенията. Арбалетът стреляше с къси дебели болтове с четиризъби стоманени накрайници. Но не само с тях. В магическия магазин изборът беше голям. Имаше и запалителни, и всякакви други болтове. Само да имаш пари. Много пари. При добро владеене на този миниатюрен арбалет можеше да се улучи окото на човек от седемдесет крачки. И аз го владеех достатъчно добре, както и меча.

На колана ми висеше малка чантичка от мека телешка кожа, в която имаше няколко шишенца за в краен случай. Познат търговец-джудже ми измъкна за тях всичките пари, които бях спечелил след обира на приема в дома на един градски нехранимайко, но ефективността на магическите джаджи напълно оправдаваше цената, която платих.

Това е. Няма какво повече да протакам. Напред!

Ако стражите бяха по стените на дома на кронхерцог Патийски и погледнеха надолу към мъгливата нощна улица, нямаше да видят нищо друго освен сиви камъни и мъгла, разкъсана тук-там от вятъра, играещ си на гоненица със сенките на площада. Затичах се към къщата на херцога, като гледах през цялото време да се придържам плътно до стените на библиотеката. Притичах покрай предната част на къщата и хлътнах в една от уличките, започващи от площада. Същата сива стена с бойници (слава на Сагот, поне онези грозни прозорци вече ги нямаше) се мяркаше от дясната ми страна. Ето я и малката, почти незабележима за минувачите сива желязна вратичка за слугите, водеща към светая светих на херцога.

Светлината падаше върху стената и тук сянка нямаше. Бях абсолютно открит, като на дланта на Сагот, и ако наоколо минаваха хора, със сигурност щяха да забележат фигурата до стената. За щастие уличката беше пуста, а патрулът трябваше да мине оттук след няколко минути. Имах добри шансове да успея.