Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 295

— Между другото, Алистан с момчетата пристигнаха нощес! — сякаш случайно подхвърли гоблина.

— Защо не каза веднага?! — скочих аз.

— Ш-ш-шт! — засъска шутът, като правеше страшни очи. — Какво си се развикал? Не виждаш ли, че всички спят?

Наистина, макар и да беше вече светло, всички още спяха. Само Делер и Халас обикаляха лагера, за да ни пазят.

Шутът не беше излъгал относно пристигането на воините. Забелязах огромния кон на Маркауз и конете на Еграсса, Котката и Змиорката.

— За какво ме събуди тогава?

— Нали ти казах, че стенеше! А и ми се искаше преди всички да ти разкажа какво е надушил нашата Котка.

— Разказвай.

— Ами, всъщност няма какво толкова да се разказва — каза шутът. — Котката наистина се оказа прав: замисляло се е това-онова зад гърба ни. Те с Еграсса успели навреме. Усетът на Котката ги отвел на малка полянка, достатъчно далече от пътя, а там имало трима типа, всички до един съвсем приличащи на ония магьосници, които през нощта се промъкнаха в двореца на Сталкон. Котката казва, че и те имали същите пръстени като у нощните нападатели.

— Какви пръстени пък сега?

— О-о-о… — разочаровано проточи гоблинът. — Ти, както виждам, всичко си проспал. На кутретата на всички нападатели на двореца имало пръстени с формата на бръшлян. Това е един от гербовете на Неназовимия. За да могат да се различават един друг. Така че момченца на полянка огънче разпалили и котленце сложили. Не зная какво са се канили да готвят, но определено не и празнична торта. Щом от котела започнал да се издига пурпурен дим…

— Пурпурен? — повторих изумено аз.

Ненавиждах този цвят, след като Миралисса ме отправи в неизвестно какви далечини по време на запознанството ми с ключа.

— Аз също се изненадах, но нощес Котката го разказа точно така. Ама не ме прекъсвай де! Та така… Обърка ме бе, Гарет! — свирепо зашепна Кли-кли.

— Пурпурен дим — подсказах му аз.

— А? А, да! Така че щом от котела започнал да се издига пурпурен дим, Еграсса грабнал лъка и изпотрепал всички шамани, без те да успеят даже да разберат. Котката преобърнал котлето, стъпкал огънчето. Изведнъж и онова същество, което ни преследваше по целия път, изникнало от въздуха. Котката отдавна го усетил, само че то било невидимо. Това е някакъв шпионин. Общо взето, убили го и тръгнали да ни догонят…

— И яздили толкова дълго, че успели да ни настигнат едва сега — ехидно продължих историята на гоблина.

— Ама почакай де — раздразнено се отдръпна от мен Кли-Кли, махайки с ръце. — Ето на! Пак ме обърка! Ама нищо няма да ти разказвам!

— Отправили са се в обратния път, да ни догонят — побързах да кажа аз.

— Само че не стигнали далече — понечилият да си тръгва вече гоблин отново седна до мен. — Дали Котката и Еграсса са изпуснали някой от тия гадове или елфът не е стрелял достатъчно бързо, но един от шаманите успял да вдигне тревога. Общо взето, на момчетата им преградили пътя. И отпред, и отзад. Едновременно няколко отряда, неизвестно откъде появили се. Котката отново почувствал, че някакви шамани са се задействали недалеч от мястото, където току-що били. Имало още една група шамани в гората, само че дотогава явно са кротували, защото Котката не ги надушил. И привържениците на Неназовимия хванали в клещи нашите момчета. На Котката и Еграсса им се наложило да се отдръпнат в гората, за да се отърват от преследването, затова толкова дълго ги нямаше. Преследвачите изостанали, не е имало смисъл да търчат след нашите сред падналите дървета — твърде добре умее елфът да обърква следите. След един ден Котката и Еграсса излезли до пътя и се натъкнали на Алистан и Змиорката. Това, всъщност, е и цялата история.