Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 274

— Не са ли малко?

— Другите нека си почиват. Ти също трябва да набереш сили, Кляо.

Секирите зачаткаха и за по-малко от половин час цялата горичка беше изсечена, а войниците, кой на ръце, кой с влачене, кой с помощта на въжета, започнаха да пренасят стволовете, на които вече бяха успели да окастрят клоните, от другата страна на клисурата, където бяха разположени хората.

— Развратник! — отново извика Харган. — Разпрегнете конете от обоза и нека ви помагат! Ще се изкривите така.

— Ще го направим! — бързо извика плешивият стотник от моста.

Дъждът малко се успокои, сега само леко ръмеше, а въздухът заприлича на водна мъгла. Беше ранна утрин и от земята се надигаха гъсти млечнобели облаци мъгла. На около триста ярда, на противоположната страна на клисурата, пътят чезнеше в стената на мъглата и можеше само да се гадае колко далеч е врагът. Вчера разузнаването беше съобщило, че челен отряд от стотина орки се намира на един ден път от тях.

Подобно на пътя, дъното на клисурата също не се виждаше — беше скрито от вездесъщата мъгла, но че клисурата е дълбока, Харган изобщо не се съмняваше. Някъде долу, заглушавайки от време на време дъжда, ромолеше поточе.

Стените на преградата, създадена от природата, не бяха отвесни, което, разбира се, беше много жалко, но и полегати трудно можеха да се нарекат. При невнимателно спускане като нищо можеше да си счупиш врата. Така че когато махнат моста, на орките ще им се наложи първо да се спускат по хлъзгавата глинена стена, а после да се качват по отсрещната. Само така ще могат да се доберат до хората. А да се щурмуват укрепления под непрестанен дъжд от стрели си е крайно неприятно занимание.

— Хар — обърна се към командира на отряда стар ветеран в черна ризница, навлечена върху кожена риза, — от тези дръвчета няма как да направим свястно укрепление, може ли да изпратиш още стотина да секат дървета? Ей онази брезова горичка просто плаче за брадва.

— Действай, Лисица — одобрително кимна Харган.

Лисицата, стар боец също като Харган, се усмихна невесело под мустак и тръгна да предаде новата заповед на командира на Кучите лястовици.

Отрядът получи това име едва тази сутрин, когато последните воини от армията на Грок си тръгнаха, оставяйки доброволците сами да посрещнат врага.

Лисицата също не хранеше илюзии, че ще остане жив след битката. Орките не оставяха живи. Всъщност никой не се надяваше да преживее предстоящата битка, всички воини в отряда знаеха какво правят, когато се записваха доброволци, или по-точно смъртници.

„Всички ние вече сме мъртви — с някаква необяснима тъга помисли старият воин. — Всички сме ходещи мъртъвци. И аз, и Лисицата, и Развратника, и вълшебницата, която си е набила в главата да става героиня, и още триста мъже и жени, решили доброволно да се разделят с живота само за да могат другите да поживеят малко по-дълго от тях“.

Дъждът заваля с нова сила и забарабани меко по земята, успокоявайки и приспивайки уморените хора, вселявайки в душите им измамна увереност и покоя на безкрайната тишина.

— Свършихме — каза Развратника, когато извлачиха и последното дърво през моста и го положиха от отсамната страна на клисурата.