Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 24

Аз се поклоних ниско и замрях.

— Така, така — прогърмя Сталкон Девети.

Точно неговия глас бях чул, когато ме въведоха в стаята.

— Това ли е най-известният в цял Авендум крадец? Гарет-сянката?

— Точно така, ваше величество — смирено каза застаналият до мен барон Лантен.

— Добре — кралят погали седналия шут по главата и той замърка от удоволствие, имитирайки котка. — Бързо го намери, Фраго. Много по-бързо, отколкото очаквах. Благодаря ти.

Баронът сдържано се поклони, слагайки ръка на сърцето си, макар дори и за шута да беше очевидно, че е изключително щастлив от похвалата.

— Изчакайте отвън, бароне, бъдете така любезен — прокашля се от стола си архимаг Арцивус.

Баронът отново се поклони и излезе, като плътно затвори вратата след себе си.

— Така, значи ти си Гарет? — кралят внимателно ме погледна в очите.

— Не предполагах, че ваше величество е чувал за мен — аз още веднъж се поклоних, чувствайки се неловко в обкръжението на първите хора на кралството.

— Смел е — пискливо провъзгласи шутът и ми направи поредната гримаса, събирайки очите си към носа.

— И не е глупак — това вече го каза тайнствената жена, въртейки облечените си в ръкавица пръсти по ръба на кристална чаша.

Чувствах се като животно на пазар, което селяните-купувачи обсъждат.

— Седни, Гарет — милостиво махна кралят към мен и аз седнах на стол с висока гравирана облегалка, изобразяваща нещо от битката, състояла се на полето Сорн.

Столът като по чудо се беше появил зад гърба ми, защото когато влязох, него го нямаше. Всъщност можеше и да греша, защото не виждах нищо, когато ме вкарваха тук.

Сложих ръце на корема, сплетох пръсти и зачаках какво ще следва нататък.

— Ще позволиш ли? — небрежно попита кралят и взе от масата до себе си моя арбалет.

Камата, шперцовете и бръснача също бяха там, но Сталкон избра именно арбалета.

— Джуджета ли са го правили?

Без да ми дава време дори да кимна, кралят насочи арбалета към изправените в далечния ъгъл на стаята древни доспехи и дръпна спусъка. Тетивата звънна, арбалетният болт изсвистя и попадна точно в процепа за наблюдение на рицарския шлем. Шутът комично запляска с ръце. Умееше да стреля кралят. Въобще той много неща умееше. И ги умееше добре. Кралят обичаше народа си, въпреки че държеше здраво юздите на кралството си и беше потушил жестоко няколкото бунта, възникнали по време на пролетния глад. Просто негово величество освен короната беше наследил и знания от баща, дядо и прадядо. Всички от династия Сталкон бяха велики умове, в страната се носеха легенди за това.

Кралят не увеличаваше данъците, но не ги и намаляваше, беше разхлабил юздите на търговците, но го направи така, че те да плащат такса, ако искат да търгуват във Валиостр, също така вземаше пари от гилдията на крадците и убийците, не се караше с маговете, а се вслушваше в съветите им, макар в крайна сметка да правеше това, което смяташе за нужно. Не притесняваше другите приятелски настроени към хората раси и те се отплащаха на краля ако не с приятелство, то поне с търпимост към хората и се подчиняваха на законите на кралството. Единствената грешка на краля, за която шепнеха неговите врагове, беше идеята за съюз с гномите — след неговото сключване джуджетата се разсърдиха на Валиостр и се затвориха в своите планини, като само от време на време поддържаха връзки с Филанд и свободна Загория. Разбира се, една малка общност джуджета остана в Авендум, съставена основно от най-алчните, които искаха да спечелят много злато с продажба на скъпи дреболии, макар че и те не одобряваха съюза на хората с враговете на всички джуджета — гномите. Въпреки това тук аз бях съгласен с краля. Ако трябва да се избира между мечовете, които правят джуджетата за най-богатите жители на кралството, и оръдията, които правят гномите, естествено трябва да се избере това, което е по-ефективно в битка и струва по-малко — оръдията.