Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 22

В креслото срещу Арцивус с чаша бяло вино в ръка седеше жена от Миранград в скъпа и елегантна небесно синя рокля. Доста рискован избор на облекло в нашето кралство, особено когато войната с Мирануех още не беше приключила. Утихнала за известно време — да, докато страните се съвземат от кръвопролитните боеве, прекратени преди около пет години, но не и свършила. У нас обичаха мирануехците не повече, отколкото Неназовимия, но на дамата явно изобщо не й пукаше.

Лицето на непознатата беше покрито с воал, който напълно го скриваше от любопитния ми поглед. От друга страна, с неизвестната милейди вече се бях срещал преди два дни, в онази паметна нощ, когато посетих имението на милорд Патийски. Именно тя мина покрай мен, придружена от личната гвардия на краля, докато стоях скрит в сенките. Жалко, че не можех да видя лицето й, непозната силно ме заинтригува.

Погледът ми се премести към третия човек, който стоеше облегнат на стената, с поставена дясна ръка върху изящната дръжка на батарен меч канийска изработка. Той с гнусливо любопитство изучаваше скромната ми персона, сякаш пред него е някакъв плъх. Макар че именно този човек беше самия Плъх. Така го наричаха враговете му. Граф Алистан Маркауз, началник на личната гвардия на Негово величество Сталкон Девети, беше избрал за свой герб обикновен сив плъх. Винаги можеш да го познаеш по тежките рицарски доспехи с гравирани плъхове на гърдите и шлема, който беше отлят във формата на глава на плъх. Злите езици твърдяха, че Плъхът дори спи и се къпе с доспехите, но не мисля, че това беше вярно.

Алистан беше първият воин на кралството и опора на нашия скъп крал. Той ръководеше службата за сигурност, беше човек със своя, само на него понятна чест, унищожаваше и ненавиждаше всички, които заговорничеха срещу славния му господар. Опитен военен, участвал в сблъсъци с огри и великани близо до Самотния великан, във война с орките от Заграбия, както и в няколко погранични войни с Мирануех, когато на тамошния крал след войната със западните кланове на заграбийските орки му се приискало да се поразкърши. Мерил е сили и със североизточния си съсед, опитвайки се да отхапе малко от Спорните земи, разположени между двете държави на границата с горите на Заграбия. Излизайки жив от всички тези сблъсъци, милорд Алистан Маркауз беше станал това, което е в момента — дясна ръка на краля и опора на трона. Воинът ме гледаше със стоманено сиви очи, хапейки пищните си, стигащи до гърдите, по модата на жителите от Низините, мустаци. Отговорих на присвития му кисел поглед и насочих вниманието си към четвъртия човек.

Е, като казах човек, малко се изсилих. С арктическо сините си очи, силно контрастиращи със зелената кожа, ме гледаше гоблин. Истински гоблин, от онези, които живеят някъде в горите на Заграбия, в съседство с орките и елфите.

Гоблините бяха нещастен и угнетен народец. На ръст бяха по-ниски и от най-малкия гном. Тоест на мен ми стигаха някъде до пъпа, не повече. От самата зора на времето хората, както обикновено, объркали всичко и решавайки, че гоблините са съюзници на орките, започнали век след век да унищожават това нещастно и мачкано от всички раси на Сиала племе. Какви ли не страшни приказки са се разказвали за гоблините през онези времена! Че са ужасни и хитри човекоядци, на които ако им дадеш, ще унищожат цялото човечество. Че се кланят на мрака и по пълнолуние извършват кървави обреди, където изтезават девици, като ги пекат на бавен огън и ги мажат с кървави мозъци на прилепи. И други подобни страшни и безумни истории. Има ли смисъл аз да ви казвам на какви истории са способни изплашени и невежи хора?