Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 20

В момента на улицата беше тъмно като в рог, къдрави облаци бяха закрили луната и звездите, и светлина идваше единствено от факлите на стражите и от маслените фенери, висящи на каретата.

— Не мърдай, крадецо — със скрита заплаха в гласа каза любителят на чесън, а после започна внимателно да ме претърсва.

Така в чантата, която беше разтворил другият страж, попадна първо арбалетът, след това калъфът с арбалетни болтове, а накрая и ножът. Чесновко щеше да вземе и кесията с монети, но баронът изсъска от каретата и стражът бързо дръпна ръката си.

— Не пипай кесията, мутро — каза баронът. — Чист ли е? Има ли оръжия?

Стражът още веднъж набързо ме опипа, измъкна шперцовете от тайния джоб на кръста, после намери и тънкия бръснач в ботуша и кимна.

— Чист е, ваша светлост. Като доралисец след сделка с джудже.

Стражите по конете зацвилиха. Баронът пак изсъска и на нощната улица се възцари тишина. До стената на къщата се мярна сянката на самотен плъх, излязъл да търси храна за малките си, и единият от стражите го замери с факла, като мърмореше проклятия към слугите на Неназовимия. Факлата, разбира се, прелетя встрани, удари се в стената и избухна в сноп искри, полетели към облачното небе. Плъхът изписка и изчезна в мрака.

— Престанете! — излая ядосаният Лантен. — Слагай му превръзката и да вървим.

Чесновко извади от джоба си тъмна плътна лента и ми завърза очите. Мракът стана непроницаем. Кълна се в Сагот, нищо не виждах. Стражите ме хванаха за ръка, бутнаха ме в каретата, затръшнаха вратата и отново потеглихме. Вдигнах ръце, за да освободя малко превръзката на очите си.

— На твое място не бих го правил, Гарет — много учтиво каза баронът в ухото ми.

— Къде ме водите, ваша милост? Или е тайна?

— Считай, че е държавна тайна. А сега млъкни и се зареди с търпение. Не ме ядосвай.

— Моля да ме извините, ваша милост, но какво ще стане, ако ви ядосам? — тъмнината ме правеше бъбрив и заядлив.

— Ако не се разбереш с човека, при когото отиваме, ще попаднеш при мен… И ще съм много ядосан.

Реших, че ще е по-добре да се заредя с търпение и малко да помълча. За мен не беше проблем да скоча от носещата се по нощните улици карета и да се скрия в сянката. Стражите бяха на коне, бяха се отпуснали и щях да имам няколко скъпоценни мига, преди да са разбрали какво се случва. Но нещо ме задържаше да не го правя. Любопитство или страх от провал? Мисля, че по малко и от двете.

Междувременно екипажът се движеше бързо през града. От време на време се заклащах или направо подскачах на седалката. Скоростта беше прилична, явно кочияшът беше опитен и не жалеше нито каретата, нито конете, нито пътниците. Но баронът не се оплакваше. Значи това бързане беше необходимо и аз стиснах зъби, стараейки се да пазя равновесие, когато каретата занасяше по завоите. Въпреки това не се отказах от удоволствието да падна веднъж върху барона, като незабелязано свалих кесията от пояса му. Трябва да кажа, че вътре нямаше кой знае какво, но не можах да устоя да не проуча Фраго.