Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 17

— Не бързай да се радваш — изсъска Бледия и незабелязано прибра нещо под наметалото си. — Ще имаме време за дълъг разговор с теб, Гарет.

— А ти си не само убиец, но и садист, ако разговорът ще е дълъг. Не се обиждай — подиграх му се аз, но Бледия вече беше изчезнал, разтваряйки се в полумрака, сякаш изобщо не е бил тук.

Тихо въздъхнах и избърсах изненадващо потните си длани.

— Гарет? — попита баронът, заставайки пред мен.

Погледнах нисичкия жилав човек, облечен в оранжево-черната униформа на стражата в Авендум. Вярно, камизолата му беше доста по-скъпа, отколкото на обикновен страж, за нея бяха използвани доста повече кадифе и други тъкани, а за тънката и изящна кама от Филанд спокойно можеше да се купи заведение, подобно на „Нож и брадва“.

Да отричам нямаше смисъл и аз посочих с ръка към стола, на който допреди малко седеше Бледия. Между другото, така и не разбрах името на убиеца.

— Заповядайте, ваша милост.

Баронът издърпа стола и седна. Подскачащият Гозмо собственоръчно донесе бутилка от най-доброто си вино, високи чаши и лека закуска. Баронът мълчаливо изчака всичко да бъде сервирано и тихо подхвърли:

— А сега изчезвай. И ако се мотаеш наоколо, ще изгниеш в тъмницата.

С много поклони и най-искрени уверения в своята честност Гозмо се отдалечи, като едва не се спъна в стола на някакъв джебчия, който неволно се беше оказал зад гърба на кръчмаря.

Фраго мълчаливо си напълни чаша от произведеното далеч на юг червено вино, там, където Хребета на света се срещаше със степите на Угавия, и я пресуши. После доволно млясна с уста и започна да изучава лицето ми. Аз му върнах жеста и също започнах да разглеждам неочаквания си спасител.

Вече няколко пъти се бяхме сблъсквали с барона. Не лично, слава на Сагот, не лично. Сблъскваха се нашите интереси. Веднъж взех от дома му един пръстен. След това баронът се опита да ме хване и да ме затвори в Сивите камъни, но не му се получи. Той дори обяви награда за главата ми и аз, за да се отърва от тази съмнителна слава, в една особено тъмна нощ откраднах наградата от имението му. Както се казва, щом няма пари, няма и награда, и започнаха да ме притесняват много по-малко.

Макар да сме били в конфликт един друг и пътищата ни да са се пресичали, аз много уважавах този човек. Сагот да ме накаже, ако не е така.

Баронът беше честен. Честен според силите и възможностите си. Разбира се, той вземаше подкупи — кой в нашия продажен свят не вземаше? Но плащайки на барона, човек беше сигурен, че всичко ще е както трябва. Няма да го измамят, няма да го арестуват, и слухове за връзките му с барона няма да има. Лантен беше човек на честта. Никога не действаше зад гърба, не унижаваше подчинените си, въпреки че се стараеше да ги държи изкъсо. Баронът беше предан на краля и дължеше поста си не на пари или роднински връзки, а си го беше заслужил. Съвсем честно, започвайки като обикновен страж, след това получи баронството и длъжността — за заслуги към короната. Авендум спечели много, когато назначиха този човек за началник на стражата. Макар че за нас, крадците, след това назначение животът ни стана по-труден. Броят на престъпленията, разбира се, не намаля, но поне убийците, преди да тръгнат по работа, сега се оглеждаха внимателно дали наблизо няма стражи. Дреболия, но все пак победа във вечната борба между закона и престъпността.