Читать «Приятна вечер» онлайн - страница 94

— Хайде да заспиваме, Маги. Аз съм изморен, ако ти не си! — рече нежно Брейди.

— Но, Лу, той си тръгна такъв! Изглеждаше много болен. Има нещо странно, не мислиш ли?

Брейди я прегърна през раменете и я поведе към леглото.

— Притеснява се за дъщеря си. Всеки в днешно време си има грижи. Нека да лягаме, уморен съм.

— Ти си бил уморен! — изсумтя Маги. — Та той приличаше на изтощен бик! Уморен бил! Аз пък направо умирам!

* * *

Анита се движеше като призрак по терасата към вратата на стаята. Там тя спря и погледна към телата на Мануел и Фуентес, които лежаха като мъртви. После зърна безжизнените тела на Уорънтънови на дивана.

Видяла беше как Брейди и Баниън се изкачиха на покрива и изчезнаха. Видя, че Баниън използва някакъв безшумен пистолет и ето го резултатът?

Предпазливо влезе в стаята. На пода до Фуентес имаше пистолет. Тя го грабна и отскочи.

Мозъкът й работеше бавно. Трябваше да минат повече от пет минути, докато осъзнае, че тези двама мъже, които съсипаха живота и, сега бяха в ръцете й. Приближи се до Фуентес и го ритна яростно в лицето. Като видя, че не реагира, си отдъхна и жестока, налудничава усмивка се изписа на лицето й. Остави пистолета и стисна дръжката на ножа. Обзе я жаждата да намушка този човек, който беше подмамил Педро: да го нареже на парчета. После спря и огледа луксозната стая и дебелия килим, който толкова пъти бе чистила. Бе красив килим. Колко пъти, докато го чистеше с прахосмукачката, си мечтаеше да има и тя такъв.

Тя пъхна ножа в канията, хвана Фуентес за глезените и го извлече на терасата. Остави го да лежи на място, огряно от луната и се върна в стаята. Застана над Мануел и се взря в него. Беше ли я излъгал? Тя отначало подозираше, че е така, но след прочувствената му реч за приятеля в болницата, който го бил подвел, вече не беше сигурна.

После си спомни за устройството, което взривяваше бомбите. Коленичи и претършува джобовете му. Нямаше го, значи я бе излъгал.

Мъчи се доста дълго, докато дотътри едро то тяло на Мануел, но решимостта й даваше сили. Когато телата на двамата лежаха едно до друго, тя вече се задъхваше.

Постоя малко над тях, седнала с подгънати под тялото крака.

— Педро, чуй ме — нежно рече тя. — Сега ще отмъстя за теб и ти ще почиваш в мир. Надявам се, че където и да си, ще видиш, как жената която винаги те е обичала, ще се разправи с тези зверове. Знам, така би искал и ти.

Тя извади ножа и коленичи пред неподвижното тяло на Мануел. Гледаше с отвращение брадясалото му лице.

— Твърдиш че си честен човек. Твоите хора ти вярват — каза меко тя. — Обеща, че нищо няма да се случи на мъжа ми. Излъга ме за бомбите. Нямаш устройство, с което да ги взривиш. Изнуди ме да поема огромен риск и да скрия тези мними бомби. Не те беше грижа? Единственото, за което мислеше, бяха парите нали, честни човече?

На тъмния хоризонт се показаха първите лъчи. Слънцето изгряваше. След около час щеше да се зазори.

— Така че аз те наказвам, лъжецо! — прошепна Анита. Тя повдигна с палец клепача на Мануел Ръката и беше сигурна и тя бавно и внимателно заби върха на ножа в окото му и го завъртя, наклонена над него тя направи същото и с лявото му око. Когато от очите на Мануел бликна кръв, тя се изправи.