Читать «Приятна вечер» онлайн

Джеймс Хадли Чейс

Приятна вечер

Първа глава

В един опърпан, сумрачен бар на брега на Сейнт Джон в Джаксънвил, край ъглова маса седяха двама мъже и приглушено разговаряха. Освен тях и дебелият, застаряващ барман, в бара нямаше никой.

Мъжът отляво бе Ед Хедън — кралят на крадците на произведения на изкуството. Като никой друг той умееше да дърпа конците на престъпните операции и едновременно с това безупречно да играе ролята на богат, пенсиониран бизнесмен, честен данъкоплатец, който непрекъснато кръстосва между многобройните си апартаменти във Форд Лодърдейл, в Южна Франция, Париж и Лондон. Той бе мозъкът, който планираше, организираше и насочваше група опитни крадци — стриктни изпълнители на инструкциите му.

Човек можеше лесно да вземе Хедън за сенатор или дори за министър на външните работи. Беше висок, едър, с гъста, стоманеносива коса, свежо, красиво лице и усмивка на политик. Зад тази фасада се криеше остър като бръснач ум и безмилостна, мошеническа душа.

Човекът отдясно бе Лу Брейди — считан от престъпния свят за най-добрия крадец на произведения на изкуството. Слаб, около трийсет и пет годишен, с къса черна коса, остри черти и неспокойни сиви очи. Освен високата си квалификация по всички видове ключалки, Лу умееше майсторски да се дегизира. Кожата на лицето му приличаше на гумена — няколко подплънки в устата и слабото му лице ставаше пълно. Сам си правеше перуките. Когато си слагаше мустаци или брада, залепваше космите един по един. Като облечеше дрехи с възглавнички, които собственоръчно шиеше, кльощавото му тяло се превръщаше в тяло на човек, чийто основен интерес в живота е обилната храна. Заради своя забележителен талант за дегизиране, той нямаше полицейско досие, въпреки че го издирваше полицията от цял свят.

Тези двама мъже, работили заедно в продължение на години, правеха разбор на последния си удар — кражбата на иконата на Екатерина Велика от Вашингтонския музей. И двамата бяха на мнение, че планът им е бил съвършен и изпълнението без грешка. Но просто се бе получило така, че планирането, организацията и цялостният замисъл не бяха довели до желания резултат.

Без да бърза, Хедън запали пура и Брейди, който добре познаваше навиците му, уважително зачака.

— Много пари изгубих при този удар, Лу — каза Хедън, когато реши, че пурата му се разгоря задоволително. — Но било каквото било. Веднъж печелиш, веднъж губиш. Е, вече е време да спечелим… нали така?

Брейди кимна.

— Имаш ли нещо наум, Ед?

— Щях ли да седя в тази дупка, ако нямах. Това ще бъде голям удар, но ще трябва и доста да се поработи. Ще съберем добър екип. — Той насочи пурата си към Брейди. — Ти си пръв в списъка. Искам да зная дали можеш да бъдеш на мое разположение през следващите три седмици?

Брейди се усмихна лукаво.

— Винаги съм на твое разположение, Ед.

— Да-а. — Хедън кимна. — Тъй, тъй. Знаеш, че като се заловя с една работа, добри пари падат. Внимавай сега. Когато планирах кражбата на иконата, трябваше да работя с онзи нещастник Клод Кендрик и отседнах в хотел „Спениш Бей“ в Парадайз Сити. Излезе ми солено. Хотелът е много специален. Вероятно е най-скъпият и луксозен хотел в света, а знаеш какво значи това, нали? Няма стаи, само апартаменти. Обслужването е направо фантастично, и само хора, които имат повече пари, отколкото акъл, отсядат там. И честно да ти кажа, Лу, все още има твърде много хора, които имат повече пари, отколкото акъл, тъй че в този хотел никога — повтарям ти — никога няма свободни апартаменти.