Читать «Игра на часове» онлайн - страница 224

Щастливка, помисли си Кинг, докато Мейсън го водеше по коридора.

Реми изглеждаше бледо копие на някогашната господарка на дома. Отпиваше от чаша кафе. Кинг не се съмняваше, че девет десети от съдържанието на чашата е бърбън.

— Чух, че Савана заминава — каза той, след като Мейсън излезе.

— Да, но спомена, че може да се върне за Коледа — отвърна с надежда майката.

Едва ли, помисли си Кинг.

— Доротея излезе ли от клиниката?

— Да. Отново живее в съседната къща. Ще й помогна да реши финансовите си проблеми.

— Радвам се да го чуя. Няма смисъл човек да се вкопчва в богатството. А тя ти е роднина. Подозират ли я още за смъртта на Кайл?

— Не ми се вярва. Едва ли някога ще разгадаят това убийство.

— Кой знае…

Не си казаха нищо за Еди. А и какво ли имаха да си кажат?

Кинг бързаше да си тръгне, затова реши да пристъпи направо.

— Реми, дойдох да ти задам един въпрос. Става дума за един ваш бивш служител на име Били Едуардс.

Тя рязко вдигна очи към него.

— Механикът?

— Същият.

— И какъв е въпросът?

— Трябва ми точната дата на неговото напускане.

— Ще я откриеш във ведомостите за заплатите.

— Надявах се да го кажеш.

Той я изгледа настойчиво.

— Сега ли ги искаш?

— Веднага.

Когато Реми му донесе ведомостите, Кинг понечи да си тръгне, но нещо го накара да спре.

Той се загледа в безупречно облечената Ремингтън Батъл, седнала на красиво старинно кресло — истинско въплъщение на типичната южняшка дама.

Тя вдигна глава и студено попита:

— Има ли още нещо?

— Струваше ли си?

— Кое?

— Да бъдеш съпруга на Боби Батъл. Струваше ли си да загубиш и двамата си синове?

— Как смееш? — възкликна тя. — Осъзнаваш ли през какъв ад минах?

— Да, и на мен не ми беше лесно. Защо не отговориш на въпроса?

— А защо да отговарям? — възрази тя.

— Наречи го благосклонен жест на една изтънчена и достойна дама.

— Иронията ти не ме засяга.

— Тогава позволи ми да говоря направо. Боби — младши беше твое дете. Как можа просто да го оставиш да умре?

— Не беше така! — повиши глас тя. — Да не мислиш, че съм имала избор? Нима си въобразяваш, че не обичах сина си?

— Думите идват лесно, постъпките са трудни, Реми. Например да се опълчиш срещу мъжа си. Да му кажеш, че не ти пука къде е хванал болестта, но твоят син ще бъде лекуван. Не е било чак толкова трудно да се постави диагноза, дори и по онова време. Ако беше започнала лечение с пеницилин, най-вероятно днес и двамата ти синове щяха да бъдат живи. Мислила ли си някога за това?

Реми понечи да каже нещо, но се удържа. Остави чашата и скръсти ръце в скута си.

— Може тогава да не съм била тъй силна както днес. — Кинг забеляза блясъка на сълзи в очите й. — Но накрая взех правилното решение. Отведох Боби — младши при специалисти.

— Но беше късно.

— Да — тихо потвърди Реми. — А после му откриха рак. И той просто нямаше сили да се пребори.

Тя избърса сълзите, посегна към кафето, но спря и го погледна.

— Всеки трябва да избира в живота, Шон.

— И мнозина правят грешен избор.

Реми изглеждаше готова да отвърне хапливо, но млъкна, когато Кинг взе една снимка от полицата. Снимката на Еди и Боби — младши като деца. Изведнъж тя вдигна ръка към устата си, сякаш искаше да сдържи риданието си. Погледна го и сълзите бликнаха по бузите й.