Читать «Игра на часове» онлайн - страница 231

— Щастливка.

— Не съм казал на никого, дори на Мишел.

— Едва ли вече има значение.

— Има значение, Еди, просто в момента нищо не мога да направя. Нямам доказателства. Прикрила е следите си много умело, но ще продължа да ровя. — Кинг стана. — Не вярвам пак да се видим.

— Знам. — Докато се надигаше, Еди подвикна: — Хей, Шон, би ли казал на Мишел, че през онази нощ наистина нямаше да й причиня зло? Предай й още, че онзи танц беше истинско удоволствие.

Така го видя Кинг за последен път — да се тътри бавно по коридора, обкръжен от пазачите. После Еди Батъл изчезна. Дано да е завинаги, помисли си Кинг.

На излизане от затвора го спряха в центъра за посетители и му предадоха плосък пакет. Знаеха само, че е пристигнал по пощата с указание да се връчи на Шон Кинг. На пакета обаче бе изписано името на Мишел. Кинг се върна при колата.

— Какво е това? — попита Мишел.

— За теб е. Ще спрем за обяд в онази закусвалня, край която минахме; можеш да го отвориш там.

Заведението се оказа мизерна дупка, пълна с шофьори на камиони, но храната беше добра, а кафето горещо. Намериха свободна маса в дъното и седнаха.

— Не те ли интересува как е той? — попита Кинг.

— Защо да ме интересува? Той пита ли за мен?

Кинг се поколеба и отвърна:

— Не, изобщо не те спомена.

Мишел преглътна залъка и отпи малко кафе.

— Едно нещо все още недоумявам — каза тя.

— Само едно ли? — опита се да се усмихне Кинг.

— Какво толкова е имало в чекмеджето на Реми, та си го искаше тъй отчаяно?

— Според мен писма от един неин познат.

— Значи наистина е имала връзка?

— Не, било е само платоническа любов от негова страна. Въпросният джентълмен не би допуснал да има връзка с омъжена жена. Но тя е държала да си получи писмата.

— Чудя се кой може да… — Мишел млъкна и очите й се разшириха. — Не и…

— Да — бързо каза Кинг. — Да. Но е било отдавна и той не е направил нищо, от което да се срамува. Просто обичал една жена, която всъщност не заслужавала обичта му.

— Господи, толкова е печално.

Кинг й помогна да свали опаковката. Двамата дълго седяха и гледаха пратката.

Беше портретът на Мишел с балната рокля.

Кинг я погледна, после сведе очи към портрета, но не каза нищо. Платиха сметката и излязоха. Преди да се качат в колата, Мишел хвърли портрета в контейнера за смет.

— Готова ли си да се прибираме? — попита Кинг, докато тя сядаше зад волана.

— О, да.

Мишел натисна газта и колата потегли сред облак прах.