Читать «Вихрушка» онлайн - страница 850

Джеймс Клавел

— Виждам ги. — Мъжете бяха въоръжени и препускаха в дъното на долината. Бяха облечени като планинци, прикриваха се там, където беше възможно. Ерики вдигна бинокъла до очите си. Видя как от време на време поглеждат нагоре към тях. — Вероятно виждат хеликоптера, но се съмнявам дали могат да видят нас.

— Насам ли идват?

— Може би. — През болката и умората си той усети страха в гласа й. — Вероятно да. Ще стигнат за половин час. Имаме достатъчно време.

— Търсят ни. — Лицето й бе пребледняло. Тя се сгуши в Ерики. — Хаким сигурно е вдигнал тревога навсякъде.

— Не би го направил. Той ми помогна.

— Това беше, за да избягаш. — Тя нервно огледа платото, дърветата и планината, после отново погледна двамата мъже. — Но щом вече си избягал, той ще действа като хан. Не познаваш Хаким, Ерики. Той е мой брат, но преди всичко е хан.

През бинокъла той видя полускритото край пътя село. Слънчевите лъчи проблясваха по телефонните жици. Безпокойството му нарасна.

— Може би са само селяни, любопитни да видят кои сме. Но няма да чакаме, за да разберем. — Той й се усмихна уморено. — Гладна ли си?

— Да, но съм добре. — Тя забързано започна да сгъва килима, който бе много стар, безценен и един от любимите й. — Повече съм жадна, отколкото гладна.

— И аз, но сега се чувствам по-добре. Сънят му помогна. — Погледът му обходи планините, сверявайки видяното с онова, което помнеше от картата. Погледна за последен път към мъжете, все още далече долу. За известно време бяха в безопасност, освен ако нямаше други наоколо. Той тръгна към кабината. Азадех набута килима отзад и затвори вратата. Забеляза в нея дупки от куршуми, които не бе виждала преди. В гората, много по-близо до тях, проблесна слънчево отражение, но никой от двамата не го видя.

Главата на Ерики го болеше, чувствуваше се слаб. Натисна пусковия бутон. Загряване — незабавно и точно. Бърза проверка на уредите. Оборотомерът беше разбит, нямаше компас, нямаше автоматичен засечник. Някои от уредите не му бяха нужни — шумът на двигателите щеше да му подскаже кога стрелките са навлезли в зеления сектор. Стрелките на резервоарите обаче бяха застинали на една четвърт. Нямаше време да проверява дали са в изправност и дали има други повреди, а дори и да имаше, какво би могъл да направи? „Всички богове — големи и малки, стари и нови, живи или мъртви, или вие, които тепърва ще се родите, бъдете днес на моя страна, ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми дадете.“ Погледът му падна върху кукрито — смътно си спомняше, че го бе пъхнал в джоба на седалката. Несъзнателно протегна ръка и го докосна. Допирът до него го опари.

Азадех побърза да се качи при него. Вихърът от роторите, които набираха скорост, я блъскаше и от това й стана още по-студено. Тя седна и заключи вратата, отвръщайки очи от петната съсирена кръв по седалката и на пода. Усмивката й застина, като видя замисления му, странен вид — ръката му почти стигаше до кукрито. Отново се зачуди защо го е взел.