Читать «Вихрушка» онлайн - страница 849

Беше много доволна от себе си и от Айша, която й обади шепнешком за тайните места за подслушване, така че когато излезе от стаята, преструвайки се на ядосана, и остави Хаким и Ерики сами, побърза да чуе какво си говорят. „О, Ерики, бях ужасена, че ти и Хаким няма да повярвате, че наистина ще наруша клетвата си, и се тревожех, че намеците, които ти правех цяла вечер, няма да помогнат за идеалния ти план. Но ти беше дори по-добър от мен, ти дори уреди и хеликоптера. О, колко хитър беше, и аз бях, заедно бяхме. Аз дори направих така, че ти да вземеш чантата ми и торбичката с бижутата от Нажуд, която измъкнах от Хаким, така че сега сме богати и в безопасност, стига да успеем да се измъкнем от тази забравена от Бога страна.“

„Тя е забравена от Бога, мила моя“ — беше казал Рос, когато го видя за последен път в Техеран, точно преди да я напусне. Не можеше да понесе да се разделят, без да се сбогуват; бе отишла при Толбът да пита за него и после, след няколко часа той почука на вратата й. Бяха сами в апартамента.

— Най-добре е да напуснеш Иран, Азадех — каза той. — Твоят любим Иран е съсипан. Тази революция е като всички останали: нова тирания заменя старата. Новите управници ще наложат своя закон, своята версия на Божия закон, така както шахът наложи своята. Вашите аятоласи ще живеят и умират като папи — някои добри, някои лоши, а някои зли. С времето светът ще стане малко по-добър, с вярата в човека, който изпитва нужда да хапе, да удря, да убива, да мъчи и изтезава ще, стане малко по-човешки и малко по-сдържан. Само хората объркват света, Азадех. И главно мъжете. Знаеш ли, че те обичам?

— Да. Ти го каза в селото. А ти знаеш ли, че те обичам?

— Да.

Толкова лесно беше да се върнат назад в утробата на времето, както когато бяха малки.

— Но ти вече не си малка, а аз съм тъжен, Азадех.

— Това ще мине, Джони — бе отвърнала тя, искайки той да е щастлив. — Ще премине, както ще преминат и тревогите на Иран. От векове сме имали ужасни времена, но те са преминавали. — Спомняше си как седяха заедно, вече не се докосваха, но бяха толкова близки.

После той се усмихна, вдигна ръка за своя поздрав — „Да не ти пука от нищо!“ — и тихо си отиде.

Отново нещо блесна в долината. Безпокойството й се върна. Нещо мръдна между дърветата и тя ги видя.

— Ерики! — Той се събуди моментално. — Виж там. Двама мъже на коне. Приличат на хора от племената. — Тя му подаде бинокъла.