Читать «Вихрушка» онлайн - страница 851

— Добре ли си, Ерики? — попита тя, но той сякаш не я чу. „Иншаллах. По Божията воля той е жив, и аз съм жива, заедно сме и почти в безопасност. Но отсега аз трябва да поема товара и да се погрижа за нас. Той още не е моят Ерики нито на вид, нито по дух. Сякаш чувам лошите мисли, които се блъскат в главата му. Скоро злото отново ще надделее над доброто. Бог да ни пази.“ — Благодаря, Ерики — каза гласно тя и взе слушалките, които той й подаде. Мислено се подготвяше за битка.

Той провери дали коланът й е закопчан и регулира звука в слушалките.

— Чуваш ме добре, нали?

— О, да, мили. Благодаря.

Част от вниманието му бе насочено към шума на двигателите — трябваше да минат още една-две минути, преди да могат да излетят.

— Нямаме достатъчно гориво, за да стигнем до Ван, където е най-близкото летище в Турция — бих могъл да отида на юг до болницата в Резайех за гориво, но е твърде опасно. Ще карам малко на север. Видях натам едно село и път. Може би това е пътят Хвой-Ван.

— Добре, да побързаме, Ерики, тук не се чувствам в безопасност. Има ли някакви летища наблизо? Хаким сигурно е алармирал полицията, а те са съобщили на авиацията. Можем ли да излетим?

— Само още няколко секунди, двигателите са почти готови. — Той видя безпокойството и красотата й и представата за нея и Джон Рос заедно отново изникна в ума му. Насила я отпъди. — Мисля, че има летища в граничния сектор. Ще летим докъдето можем. Според мен имаме достатъчно гориво, за да минем границата. — Ерики се опита да изглежда безгрижен. — Може би ще успеем да намерим бензиностанция. Мислиш ли, че ще приемат кредитна карта?

Тя се засмя нервно и вдигна чантата си, увивайки дръжката около китката си.

— Няма нужда от кредитни карти, Ерики. Ние сме богати — ти си богат. Аз говоря турски и ако не мога с просия, купуване или подкуп да пробия път, да не съм от племето Горгони! Но къде ще отидем? В Истанбул? Отдавна ти трябва почивка, Ерики. В безопасност сме само благодарение на теб, ти направи всичко, помисли за всичко.

— Не, Азадех, ти го направи. — „Ти и Джон Рос“ — понечи да извика той и погледна отново към уредите, за да се овладее. „Но без Рос Азадех щеше да е мъртва и следователно и аз щях да съм мъртъв. Не мога обаче да живея с мисълта за вас двамата заедно. Сигурен съм, че ти ме оби…“

Невярващите му очи забелязаха конниците, които изскочиха от гората на триста метра от тях от двете им страни. Сред тях имаше полицаи. Спуснаха се в галоп през каменистата равнина, за да им пресекат пътя. Ушите му подсказаха, че двигателите са вече готови. Ръцете му дадоха изведнъж пълна газ. Времето сякаш спря. Бавно се отлепиха от земята. Нападателите сега биха могли да ги свалят много лесно — милиони години време, за да дръпнат юздите, да се прицелят и да стрелят — който и да е от тях. Ето, жандармът в средата, сержантът, извади своята М-16 от калъфа на седлото!

Времето изведнъж се върна с пълна скорост. Ерики наклони машината, завиваше ту на едната страна, ту на другата, очакваше всяка секунда да се окаже последна, после се спуснаха с рев в дефилето, почти докосваха дърветата.