Читать «Вихрушка» онлайн - страница 847

Гавалан подкара през портала. Летището още беше отчасти в сянка. Няколко реактивни самолета вече подгряваха двигателите си, навигационните светлини бяха запалени. Евакуацията от Иран все още бе на първа линия. Той погледна към Скрагър и забеляза болезнената му гримаса.

— Добре ли си?

— Разбира се, Анди. Само малко ме боли стомахът. Бях закъсал много в Нова Гвинея и оттогава винаги внимавам. Ако успея да си намеря малко от еликсира на доктор Колиз Браун, ще мога да тръгна! — „Еликсирът“ бе чудесна, силно ефективна тинктура, против дизентерията по време на Кримската война, изобретена от доктор Колиз Браун, хирург от английската армия. — Шест капки и няма никакви проблеми!

— Прав си, Скраг — отвърна разсеяно Гавалан. Чудеше се дали „Пан Ам Фрейтинг“ няма някой отложен полет. — Аз никога не пътувам без „Колиз“… чакай малко! — Лицето му изведнъж светна. — Спасителният ми комплект! Там има малко. Лиз винаги ми го пъха в куфара. Лекарството на Колиз Браун, тигров балсам, аспирини, един златен суверен и кутия сардини.

— Сардини ли?

— В случай, че огладнея. — Гавалан се радваше, че може да говори за странични неща и да не мисли за надвисналата катастрофа. — Лиз и аз имаме един приятел, запознахме се преди години в Хонконг — казва се Марлоу, писател е. Той винаги си носеше една консерва за всеки случай, а ние с Лиз винаги му се смеехме. Това стана някакъв символ, който ни напомня какъв късмет всъщност имаме.

— Питър Марлоу? Онзи, който написа „Чанги“ — за лагера за военнопленници в Сингапур?

— Да. Познаваш ли го?

— Не. Но прочетох тази книга. Другите не, но тази я прочетох. — Скрагър изведнъж се сети за собствената си война срещу японците, а после за Касиги и „Иран-Тода“. Снощи бе звънял по хотелите, за да открие Касиги, и накрая успя — беше се регистрирал в „Интернационал“. Остави му съобщение, но той още не беше се обадил. „Може би е отвратен от това, че го провалих — рече си той, — и задето не можем да му помогнем за «Иран-Тода». Не мисли за това! Бандар-е Делам и «Иран-Тода» сякаш бяха преди две години, а не само преди два дни. И така да е, ако не беше той, още щях да бъде прикован с белезници за онова проклето легло.“

— Жалко, че не всички си имаме кутия със сардини, Анди — каза той. — Всъщност ние забравяме късмета си, нали така? Виж какъв късмет имахме да се измъкнем от Ленгех. Ами Дюк? Скоро ще се оправи напълно. Само милиметър и щеше да бъде мъртъв, но не е. Същото е и със Скот. Ами „Вихрушка“! Всички момчета се измъкнаха, а и машините ни. Ерики е в безопасност. Мак ще се оправи, ще видиш! Дюбоа и Фоулър? Все някога ще се случи, но засега не е, доколкото знаем, така че можем да се надяваме. Том? Е, той сам си го избра, но ще се измъкне.

Близо до ирано-турската граница: 7,59 сутринта.

На хиляда и двеста километра на север Азадех прикриваше очи с ръка срещу изгряващото слънце. Беше видяла как нещо блесна в долината под тях. Дали бе отразена светлина от оръжие, или от сбруя? Тя приготви пушката и вдигна бинокъла. Зад нея Ерики лежеше проснат на одеялата в отворената кабина и спеше дълбоко. Лицето му беше бледо и бе загубил много кръв, но според нея беше добре. През бинокъла не видя нищо повече. Пейзажът долу бе покрит със сняг, тук-там имаше по някое дърво. Пусто. Нямаше села, нямаше дим. Денят беше хубав, но много студен. Нямаше облаци, а през нощта вятърът бе стихнал. Тя бавно огледа долината. На няколко километра имаше село — не го бе забелязала преди.