Читать «Авемпарта» онлайн - страница 158

Гиларабринът спря и задуши по посока на звука, усещайки опасност, но в невъзможност да определи източника. Опита се да търси в посоката на гласа.

— Не, Тракия… недей!

Момичето не обърна внимание на свещеника. Тя бе отвъд чуване, виждане, мислене. Вече не се намираше на хълма. Вече не бе сред Далгрен. Намираше се в тунел, тесен тунел, водещ само към едно нещо — него.

То убива хора. Това е, което прави.

Звярът душеше въздуха. Тя виждаше, че той я търси, опитва се да надуши страха, който внушаваше на жертвите си. Тракия не изпитваше такъв. То бе унищожило и това.

Сега тя бе невидима.

Без колебание, страх, съмнение или съжаление, Тракия тихо отиде до извисяващото се чудовище. Вдигна високо елфическия меч с две ръце. С цялата си тежест заби счупения меч в тялото на гиларабрина. Не трябваше да полага много усилия; острието проникна лесно.

Звярът изпищя в смъртен страх и объркване.

Извъртя се и се отдръпна, но вече бе твърде късно. Мечът затъваше до дръжката. Същината на гиларабрина и силите, които я задържаха, се разпаднаха. С разкъсването на обединяващите я връзки, енергията се завърна в света с внезапен яростен взрив. Избликналата сила повали Тракия и Томас на земята. Взривната вълна продължи надолу по хълма, вдигайки разтревожени ята птици.

Зашеметен, Томас се изправи на крака и се доближи до крехката фигура на Тракия Ууд в центъра на образувалата се на мястото на гиларабрина падина. Той възхитено пристъпи напред и се просна на колене пред момичето.

— Ваше Императорско Величество — промълви той.

Глава 15

Наследникът на Новрон

Слънцето обилно лееше светлина над река Нидвалден. Облаците бяха напуснали и в средата на утрото небето бе ясно, а въздухът — по-хладен. Ветрец набраздяваше реката и образувалите се вълни не позволяваха на светилото да се огледа спокойно. На всичкото отгоре риби също разкъсваха водната повърхност, издигайки се над реката, за да цопнат обратно с плясък. Птиците се отдаваха на сутрешно тананикане, а цикадите жужаха.

Ройс и Ариста стояха на брега на реката, изцеждайки вода от дрехите си. Есрахаддон учтиво изчакваше.

— Хубава роба — каза принцесата.

Магьосникът се усмихна в отговор.

Ариста потръпна, поглеждайки към другия бряг. Тамошните дървета изглеждаха различни от тези на тукашния, може би различен вид. Помисли си, че изглеждат по-горди, по-изправени, с по-малко ниски клони и изтеглени стволове. Дърветата изглеждаха впечатляващо, но нямаше следи от цивилизация.

— Откъде знаем, че са там? — запита Ариста.

— Елфите? — поинтересува се Есрахаддон.

— Никой не е виждал елф — тя погледна към Ройс, — чистокръвен елф — от векове, нали?

— Там са. Вече би трябвало да са хиляди. Древни родове с потекла, простиращи се назад до зората на времето. Миралийт, майсторите на Изкуството; Асендуайр, ловците; Нилиндд, занаятчиите; Ейлиуин, архитектите; Умалин, спиритуалистите; Гуидри, земеделците и Инстария, воините. Все още са там — съюз племена.

— Имат ли градове? Като нашите?

— Вероятно, но надали са като нашите. Има легенда за свещено място на име Естрамнадон. Най-святото място в елфическата култура… поне известно нам. Говори се, че Естрамнадон е някъде там, дълбоко сред горите. Някои мислят, че това е столицата и седалището на монарха им, други — че там се намира свещената градина, където расте протодървото — дървото, посадено от самата Муриел — все още обгрижвано от децата на Феррол. Никой не знае със сигурност. Надали и човек ще узнае някога, тъй като елфите не търпят нарушители.