Читать «Авемпарта» онлайн

Глава 1

Колнора

Докато мъжът пристъпваше от сенките, Уайът Деминтал знаеше, че това ще бъде най-лошият — и най-вероятно последният — ден от живота му. Облечен в сурова вълна и необработена кожа, мъжът бе смътно познат; съзряно за кратко на свещта лице преди около две години, което Уайът се бе надявал да не вижда никога повече. Мъжът носеше три меча, всеки от които нащърбен и затъпял, със захабени дръжки. Извисявайки се над Уайът с близо фут, с по-широки рамене и мощни ръце, той стоеше с разпределена равномерно сред върховете на стъпалата си тежест. Очите му фиксираха Уайът по начина на взиращ се в мишка котак.

— Барон Делано ДеУитт от Дагастан? — не бе въпрос, а обвинение.

Уайът усети как сърцето му се свива. Дори и след като разпозна лицето, част от Деминтал — оптимистът, някак съумял да оцелее през всички тези ужасни години — изрази надежда, че мъжът иска само парите му. Но тази надежда умря при звука на думите.

— Съжалявам, объркал си се — отвърна на препречващия пътя му мъж, опитвайки се да звучи приятелски, безгрижно — невинно. Дори се опита да прикрие калианския си акцент.

— Не, не съм — настоя мъжът, докато прекосяваше пътя, приближавайки се, скъсявайки удобното разстояние между тях. Ръцете му висяха свободно, което ги правеше по-заплашителни, отколкото ако си почиваха върху петите на мечовете. Уайът бе въоръжен с прекрасна къса сабя, но мъжът очевидно не изпитваше страх.

— Е, името ми е Уайът Деминтал. Следователно мисля, че си се объркал.

Уайът бе доволен, че успя гладко да произнесе всичко това. С усилие се концентрира да отпусне тялото си, позволявайки на раменете си да застанат безгрижно; отпусна тежестта си на едно ходило. Дори принуди лицето си да изрази усмивка и се огледа небрежно наоколо, както би сторил невинен човек.

Бяха се изправили един срещу друг в тясната, разхвърляна алея само на няколко ярда от мястото, където Уайът бе наел стая. Бе тъмно. Няколко фута зад него висеше фенер, закрепен от едната страна на магазина за фураж. Можеше да види играещия му блясък, светлината отразявана в забравените от дъжда локви по калдъръма. Все чуваше музиката от таверната „Сивата мишка“, приглушена и дрънкаща. В далечината се носеха гласове: смях, викове, караници, шумът от изпуснат съд, последван от протеста на невидима котка. Някъде карета изтрополя с дървените си колелета по мокрия камък. Бе късно. Единствените хора по улиците бяха пияните, курвите и тези, чиято работа бе най-добре вършена на тъмно.

Мъжът направи още една крачка. Уайът не хареса погледа му: очите бяха решителни, непоколебими, но това, което най-много го разтревожи, бе лекият намек за съжаление.

— Ти си този, който нае мен и приятелят ми да откраднем меч от замъка Есендън.

— Съжалявам, наистина нямам представа за какво говориш. Дори не знам къде се намира този Есендън. Трябва да си ме взел за друг. Вероятно е заради шапката — Уайът свали широкополата си капела и му я показа. — Виждаш ли, обикновена шапка и всеки може да си купи такава, но същевременно малцина вече ги носят. Вероятно си видял някого с подобна шапка и си решил, че съм аз. Разбираема грешка. Но няма проблем.