Читать «Авемпарта» онлайн - страница 148

— Да я свалим долу — каза Есрахаддон. — Вратата, Ройс. Вратата.

— А, да — каза крадецът. — Пропусни Ариста Есендън, принцеса на Меленгар.

Арката се превърна в истинска врата, която се отвори. Влязоха в малка стая. Далеч от грамадата и зад защитата на стени, Ариста най-сетне почувства тежестта на преживяното и се принуди да седне.

Тя зарови лице в шепи и проплака:

— Мили Марибор. Бедната Тракия!

— Може да се оправи — каза магьосникът. — Ейдриън и баща й чакат със счупения меч.

Тя се олюляваше, докато плачеше, но не го правеше заради Тракия. Прекалено дълго бе сдържала сълзите си и сега те се изливаха в неудържим потоп. В ума й пробягваха образите на Хилфред и онази останала неизречена дума, на Бърнис и злия начин, по който я бе третирала, на Моувин и Фанън — всички вече изгубени. Толкова много мъка не можеше да бъде изразена с думи; наместо това емоциите изригнаха от нея, докато тя изкрещя:

— Какъв меч? Какъв е този прословут меч? Не разбирам!

— Ти й обясни — каза Ройс. — Аз трябва да намеря другата половина.

— Не е там.

— Какво?

— Каза, че мечът е счупен? — попита Ариста.

— На две. Вчера откраднах половината острие, сега трябва да взема и частта с дръжката. Убеден съм, че е някъде из онази камара.

— Не, не е — каза му Ариста, втрещена, че умът й все още функционира достатъчно. — Вече не.

* * *

Магьосникът ги поведе надолу по дългите кристални стълби, спирайки понякога да надникне в някой коридор или стълбище. Замисляше се за момент, сетне поклащаше глава и промърморвайки „А, да!“ се обръщаше.

— Къде сме? — попита тя.

— Авемпарта — отвърна чародеят.

— Това вече го знам. Какво е Авемпарта? И не ми казвай, че е кула.

— Елфическа конструкция, построена преди няколко хилядолетия. В по-скорошни времена изпълняваше ролята на капан за гиларабрина, а най-отскоро служи и за негово гнездо. Това от полза ли е?

— Не особено.

Макар и объркана, Ариста се чувстваше по-добре. Изненада се колко лесно беше да забрави. Изглеждаше неправилно. Трябваше да мисли за онези, които бе изгубила. Трябваше да тъгува, но мозъкът се съпротивляваше. Подобно на счупени крайници, които отказваха да поддържат тежестта, сърцето и умът бяха жадни за облекчение. Нуждаеше се от почивка, нещо друго, върху което да насочи мислите; нещо, което не включваше мъка и смърт. Кулата Авемпарта представляваше нужното лекарство. Тя бе удивителна.

Есрахаддон ги водеше нагоре и надолу по стълби, през великолепни стаи и вътрешни мостове, които се простираха между спиралите. Никъде не пламтяха свещи или фенери, но тя виждаше ясно в излъчваната от самите стени синкава светлина. Сводести тавани стотици футове над главата й се простираха като горски балдахин, с изящните им украшения, напомнящи листа. Парапети, прилични на виещи се лозови филизи, изсечени от солиден камък в ярък детайл, опасваха пътеки и стълбища. Нищо не бе лишено от украса; всеки инч бе изграден с внимание и естетическа грижа. Ариста вървеше със зяпнала уста, а очите й пробягваха от едно чудо на друго: гигантска статуя на отлитащ лебед, бълбукащ фонтан във формата на рибен пасаж. Припомни си грубата изработка на замъка на крал Росуорт и презрението му към елфите — същества, които оприличи на плъхове в куп дърва. Хубав куп дърва.