Читать «Авемпарта» онлайн - страница 146

Тракия потръпна от разразилия се вятър.

Ариста смъкна плаща си.

— Вземи — каза тя. — Ти имаш по-голяма нужда от него.

Тракия я погледна с объркана усмивка.

— Просто го вземи — сопна се принцесата. Емоциите й си проправяха път, заплашвайки да се излеят. — Искам да направя нещо, по дяволите.

Протегнатата й ръка потрепваше. Тракия долази и го взе. Започна да разглежда наметалото, сякаш се намираше в уютна гардеробна.

— Толкова е красиво, толкова тежко.

И отново Ариста се изсмя, мислейки си колко е странно да премине от отчаяние в смях за секунди. Една от двете със сигурност си бе изгубила ума, а може би и двете бяха луди. Ариста обви момичето с плаща и го закопча.

— А аз се канех да убия Бърнис…

Ариста си помисли за Хилфред и слугинята оставени… не, инструктирани да останат в стаята. Беше ли ги убила?

— Мислиш ли, че някой е оцелял?

Момичето търколи настрана главата на статуя и нещо, което приличаше на счупен плот от мраморна маса.

— Баща ми е жив — каза просто тя, продължавайки да се рови.

Ариста не знаеше на какво се дължи увереността в гласа на момичето, но й повярва. В този миг би повярвала на всичко, което Тракия кажеше.

Девойката бе издълбала сносна дупка в грамадата, но досега бе намерила само кокал от крак, захвърлен настрана, в случай, че не намери нещо по-добро, предположи Ариста. Принцесата наблюдаваше разкопките със смесица от възхищение и съмнение.

Тракия откри великолепно пукнато огледало и започна да се мъчи да откъсне парче, когато Ариста видя златен отблясък и го посочи:

— Под огледалото има нещо.

Тракия остави стъклото и като се наведе, изтегли счупен меч. Пищно украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, дръжката засия на звездната светлина.

Момичето хвана меча и го задържа.

— Лек е — каза.

— Счупен е — отвърна Ариста, — но предполагам е по-добре от къс стъкло.

Тракия затъкна дръжката в джоба на наметката и продължи да търси. Намери острието на брадва и вилица — и двете от които захвърли. Сетне, издърпвайки парче плат, тя внезапно застина.

Ариста не искаше да поглежда, но още веднъж погледна мимо волята си.

Беше женско лице — със затворени очи и зяпнала уста.

Тракия постави плата върху дупката, която бе направила. Отдалечи се в далечния ъгъл и приседна там, стиснала колене и отпуснала глава. Ариста я видя да трепери; повече не посегна да рови.

Трумп. Трумп.

Ариста чу звука и сърцето й подскочи. Всеки неин мускул се стегна и тя не се осмели да погледне. Удари я мощно течение, докато тя стискаше очи и очакваше смъртта. Чу го да се приземява, сетне се разнесе дишането му.

— Скоро — чу го да казва.

Ариста отвори очи.

Звярът си почиваше върху грамадата, дишайки тежко от напрежението на полета. Разклати глава, заливайки платформата с лигата си, която капеше от редиците зъби, неуспели да намерят прикритие зад устните. Очите му бяха по-големи от ръката на Ариста, с високи тесни зеници прошарено оранжево и кафяви лещи, които отразяваха собственото й изображение.

— Скоро? — сама не знаеше откъде намери смелостта да заговори.