Читать «Авемпарта» онлайн - страница 144

— Помогни ми да го изправим — каза, когато Терън се върна с още кърпи. Моувин беше отпуснат. Главата му клюмна на една страна.

Притича и Томас, натоварен с дългите ивици плат, дадени му от Лина. Повдигнаха Моувин и Томас стегнато бинтова раната. През плата се процеждаше кръв, но вече по-бавно.

— Дръжте главата му изправена — нареди Ейдриън и Томас побърза да изпълни инструкциите.

Ейдриън погледна към мястото, където лежеше Фанън. Той бе застинал по гръб сред тъмна локва кръв, която все още нарастваше. Ейдриън стисна дръжките на мечовете си с окървавени ръце и се изправи.

— Къде е Гай? — изрева през стиснати зъби.

— Няма го — отвърна Магнус. — Грабна един кон и избяга по време на битката.

Ейдриън се вгледа обратно във Фанън, сетне към Моувин. Пое си дъх, потръпнал в гърдите му.

Томас наведе глава и изрече молитвата на покойния:

На Марибор се моля в ръцете божи те полагам дари му мир — те моля дари отмора — апелирам, нека богът человешки бди над пътя ти.

Когато приключи, вдигна глава към звездите и тихо каза:

— Тъмно е.

Глава 13

Артистично видение

Ариста се стараеше да не си поема дъх, защото иначе това предизвикваше спазми в стомаха й и гаденето полазваше по гърлото. Над нея се простираше обсипаното със звезди небе, но отдолу бе купището. Гиларабринът бе построил леговището си като гнездо от различни трофеи — отвратителни сувенири, които си бе запазил от безчетните убийства. Горната част от череп с коса, счупен стол, все още обут крак, недосдъвкан торс, подгизнала от кръв рокля, бледосиня, сякаш помахваща от върха на купчината ръка.

Грамадата бе струпана на нещо, което приличаше на открит балкон във висока каменна кула, но нямаше как да се излезе. Наместо врата имаше само арка с очертания. Ариста напразно бе копняла това да се окаже истинска врата.

Седеше с ръце в скута си, не желаейки да докосва нищо. Под нея имаше нещо дълго и тънко като клон, което я убиваше, но тя не смееше да помръдне. Не искаше да узнае какво е. Наложи си да гледа звездите и рее поглед из хоризонта. На север можеше да види горите, прорязани от сребърната нишка на реката. На юг се простираха огромни води, които се стопяваха в мрачния хоризонт. Нещо в крайчеца на окото й привличаше вниманието й и тя поглеждаше надолу, като винаги съжаляваше за това.

Ариста осъзна с потръпване, че е спала върху купчината, но не си спомняше да се е унасяла. Чувството бе като удавяне: толкова всеобхватен ужас, че я бе завладял изцяло. Не си спомняше полета, нито по-голямата част от деня, но знаеше, че ги бе преживяла. Звярът бе лежал само на инчове от нея, препичайки се на слънцето. Бе се взирала в него с часове — собствената й спяща пред нея смърт улавяше цялото нейно внимание. Бе се страхувала да помръдне или проговори. Очакваше го да се събуди и да я убие; да я прибави към купчината. С напрегнати мускули и бясно биещо сърце, тя не можеше да откъсне поглед от дебелата люспеста кожа, която се повдигаше с всяко вдишване, плъзвайки се над нещо, което приличаше на ребра. Чувстваше се сякаш гази из вода. Усещаше кръвта да пулсира в главата й. Бе изтощена от неподвижното стоене. Тогава удавянето я сполетя отново и милостивият мрак покри всичко.