Читать «Авемпарта» онлайн - страница 145

Сега очите й бяха отворени отново, но чудовището го нямаше. Тя се огледа. Нямаше и следа от него.

— Няма го — каза й Тракия. Това бяха първите разменени помежду им думи от началото на нападението. Момичето все още бе облечено в нощницата си, белезите оформили черна линия по лицето й. Тя лазеше на четири крака и ровеше из купа като дете в пясъчник.

— Къде е? — поинтересува се Ариста.

— Отлетя.

Някъде недалеч и отдолу, тя дочу рев. Не беше звярът. Звукът беше постоянно, тътнещо бучене.

— Къде сме? — запита принцесата.

— На върха на Авемпарта — отвърна Тракия, без да прекъсва страховитото си търсене. Изпод слой натрошен камък и железен чайник бе открила разкъсан гоблен, който се мъчеше да издърпа.

— Какво е Авемпарта?

— Кула.

— О. Какво правиш?

— Помислих си, че може да има някакво оръжие, нещо, с което да се бием.

Ариста премигна:

— Да се бием ли каза?

— Да, може би кинжал или парче стъкло.

Ариста не би повярвала, ако не й се бе случило, но в този момент, докато седеше безпомощно, затворена сред купчина разчленени тела и чакаше да бъде изядена, тя се разсмя.

— Парче стъкло? Парче стъкло? — виеше Ариста, гласът й ставаше пронизителен. — Ще използваш кама или парче стъкло, за да се биеш с това нещо?

Тракия кимна, захвърляйки увенчана с разклонени рога еленова глава.

Ариста продължаваше да се взира зяпнала.

— Какво имаме да губим? — запита Тракия.

Това беше. Тези думи идеално описваха ситуацията. Поне нещата не можеха да станат по-лоши. През всичките си досегашни дни, дори когато Пърси Брага издигаше клада, на която да я изгори жива; дори когато джуджето бе затръшнало вратата, докато двамата с Ройс висяха насред срутващата се кула, ситуацията не бе толкова безнадеждна. Малко съдби могат да се сравнят с неотменността да бъдеш изяден жив.

Ариста напълно споделяше мнението на Тракия, но дълбоко в себе си не искаше да го приеме. Искаше да вярва, че не всичко е изгубено.

— Не смяташ, че ще си изпълни обещанието?

— Обещанието?

— Каквото каза на дякона.

— Ти… ти го разбра? — момичето спря и я погледна за пръв път.

Ариста кимна.

— Говореше стария имперски език.

— Какво каза?

— Нещо за размяната ни за меч, но може и да не съм го разбрала правилно. Изучавах старореч като част от религиозното си обучение в Шеридън и не бях особено добра, да не споменавам, че бях изплашена. И все още съм.

Ариста видя Тракия да се замисля и й завидя.

— Не — каза най-подир момичето. — Няма да ни пощади. То убива хора. Това е, което прави. То уби майка ми и брат ми, снаха ми и племенника ми. Уби един от най-близките ми хора, Джеси Касуел. Уби Дениъл Хол. Никому не бях казала, но си мислех, че един ден ще се омъжа за него. Открих го близо до реката едно прекрасно есенно утро, почти изяден, но лицето му бе непокътнато. Това ме потресе най-много. По лицето си той нямаше и драскотина. Изглеждаше като заспал сред боровите клонки, само дето по-голямата част от тялото му я нямаше. То ще ни убие.