Читать «Авемпарта» онлайн - страница 135

Когато накрая пострадалите бяха превързани и запасите струпани, Томас, който се бе поизчистил, стана и произнесе няколко думи за мъртвите и всички помълчаха за малко в тяхна памет. Тогава Винс Грифин се изправи и се обърна към съселяните си.

— Аз бях първият, заселил се тук — започна с тъжен глас. — Къщата ми се издигаше точно там, най-близко до кладенеца. Спомням си времето, когато мнозина от вас бяха смятани за новодошли, дори странници. Таях големи надежди за това място. Дарявах по шест бушела ечемик годишно за църквата, макар досега от това да съм видял само една камбана. Бях тук по време на дълбокия мраз преди пет години и когато хора започнаха да изчезват. Подобно на вас, си помислих, че мога да се примиря. Хората умират трагично навсякъде — било от шарка, чума, глад, студ или меч. Далгрен изглеждаше прокълнато и може би е, но си остава най-доброто място, на което съм живял. Може би и най-доброто място, на което някога ще живея, най-вече заради вас и заради факта, че благородниците не са ни досаждали, но всичко това свърши. Вече нищо не е останало, дори и дърветата, които бяха тук много преди нас. Нямам намерение да прекарам още една нощ в кладенеца — той обърса очи. — Напускам Далгрен. Предполагам много от вас ще сторят същото. Исках само да кажа, че когато всички вие дойдохте тук, гледах на вас като на непознати, но сега, когато си тръгвам, се прощавам със семейство; семейство, преживяло много неща заедно. Просто… исках да знаете това.

Всички кимнаха и си размениха приглушени реплики със съседите си. Бе решено, че Далгрен вече не съществува и че ще напуснат. Дочуха се и идеи да останат заедно, но бе ясно, че те няма да се осъществят. Щяха да пътуват вкупом в компанията на сър Ерлик и горянинът Дантън на юг до Олбърн, сетне част от тях щяха да поемат на запад с надеждата да срещнат познати, докато останалите щяха да продължат в старата посока с надеждата за ново начало.

— Толкова за помощта от църквата — каза на Ейдриън Дилън Макдърн. — Две нощи бяха тук и виж.

Дилън и Ръсел Ботуик отидоха до Терън, който седеше на обгорял дънер.

— Предполагам ще дириш Тракия? — попита Дилън.

Терън кимна. Не си бе правил труда да се измие и бе покрит с прах и пепел. В скута си разглеждаше счупеното острие.

— Мислиш ли, че ще се върне тази нощ?

— Тъй мисля. Иска ей това. Може би ако му го дам, то ще ми върне Тракия.

Двамата мъже кимнаха.

— Искаш ли да останем и да ти помогнем?

— Да ми помогнете с какво? — запита старият фермер. — И двамата не можете да сторите нищо. Вървете, имате си семейства. Махайте се, дордето можете. Достатъчно добри люде умряха тук.

— Желая ти късмет, Терън — каза Дилън.

— Ще почакаме малко в Олбърн — каза му Ръсел. — Късмет.

Ръсел и Тад изработиха шейна от обгорени фиданки и натовариха малкото си принадлежности. Лина забърка мехлем, с който намаза раните на Хилфред и сетне го повери, заедно с купчина бинтове, на грижите на Томас, който се зае да бди над войника. В ранния следобед селяните бяха приключили със събирането на скромния си багаж и се отправиха на запад. Никой не искаше да е близо до Далгрен с настъпването на нощта.