Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 93

— Продължавай — каза Мери-Линет, затаила дъх. — Какво стана след това?

— Знаех, че по някакъв начин трябва да им изпратя предупреждение. На следващата нощ се върнах за козата… но ти отново беше там. Избяга от мен и се скри в кошарата. — Той се приближи отново и лунната светлина се отрази в очите му. В зениците му играеха зеленикаво оранжеви пламъчета. Мери-Линет го наблюдаваше онемяла.

„Онази сянка на горската поляна… Очите, които видях… Те не са били на койот. Това е бил той. Той ни е преследвал през цялото време.“

Побиха я тръпки от самата мисъл за това. Но една друга мисъл беше още по-ужасяваща — представи си го как убива козата. Бавно и методично… подготвяйки своето предупреждение.

Джереми не беше посегнал на нея от глад. Това не беше обикновено убийство на върколак. А и самият той не беше обикновен върколак.

Беше твърде различен от описанието на Роан — благороден звяр, който ловува, за да се храни. Той беше по-скоро… бясно куче.

От всички прав се беше оказал единствено Аш, с неговите вицове за бесни животни…

— Знаеш ли, ти си красива — каза неочаквано Джереми. — Винаги съм го мислел. Харесва ми косата ти.

Сега той стоеше непосредствено пред нея, лице в лице. Тя виждаше порите на кожата му, от които излизаха грубите косми на козината му. Долавяше и животинската му първична миризма, която напомняше на тази в зоопарковете.

Джереми протегна ръката си с тъмни дебели нокти, за да докосне косата й. Мери-Линет почувства как очите й се разширяват. „Кажи нещо… кажи нещо… не му показвай, че се страхуваш!“

— Ти си знаел как е бил убит мъжа на госпожа Бърдок — промълви тя.

— Тя ми каза за това много отдавна — отвърна Джереми почти разсеяно, докато си играеше с косата й. Беше се променил толкова много, че беше вече трудно да се разбере какво казва. — Използвах клечки от моите модели… знаеш, че се занимавам с моделиране. А също и черен ирис заради него. Заради Аш! — Той произнесе името с искрена омраза. — Видях го онзи ден с онази глупава фланелка. С печат на клуба на „Черният ирис“. Чичо ми някога беше част от него. Но те се държаха с него, сякаш е същество от по-низш вид.

Очите му бяха само на сантиметри от нейните. Мери-Линет почувства нокътя му да драсва ухото й. Изведнъж тя дръпна рязко ръцете си и едната й китка се освободи от вървите. Замръзна на мястото си, изплашена, че това няма да остане незабелязано от Джереми. Но той продължи да я гали и да говори, почти напявайки думите.

— Хвърлих козата на верандата и избягах. Знаех, че всички сте вътре. Бях толкова ядосан… че убих онзи кон и продължих да тичам. Разбих прозореца на бензиностанцията. Мислех дори да я запаля, но после реших да почакам.

„Да, да и да — мислеше си Мери-Линет, докато освобождаваше и другата си китка от връвта, взирайки се в безумните очи на Джереми и усещайки животинския му дъх. — Да, разбира се. Ти си бил този, когото чухме да бяга. И не си паднал в дупката на верандата просто защото си знаел, че е там. Поправял си я. И пак ти си счупил онзи прозорец — кой друг би мразил бензиностанцията толкова много, освен някой, който работи там?“