Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 91

— Джереми! — изкрещя Мери-Линет. Тя се хвърли напред, без да обръща внимание на жестоката болка в раменете си. Но връвта я задържа. И я дръпна рязко назад. А Джереми се спусна хищно към Аш, главата му се стрелна напред като змия, нанасяща удар, като хапещо куче, като всяко животно, което убива със зъбите си.

Мери-Линет чу някой да изкрещява „Не!“ и едва по-късно осъзна, че е била самата тя. Бореше се с връвта, чувствайки парене и някаква влага по китките си, но не можа да се освободи. През цялото време виждаше онова, което ставаше пред очите й и чуваше зловещото свирепо ръмжене, което отекваше в главата и гърдите й.

Точно тогава изведнъж видя всичко с кристална яснота. Някаква част от Мери-Линет, която беше по-силна от паниката, най-накрая взе връх. Тя като че ли отстъпи назад и видя цялата сцена отстрани: все още горящата кола, която изпращаше нагоре кълба от бял задушлив дим под повея на вятъра, отпуснатата фигура на Аш върху боровите иглички, замъглените движения на ръмжащия Джереми.

— Джереми! — извика тя. Гърлото неистово я болеше, но гласът й беше спокоен и заповеднически. — Джереми… преди да направиш това… не искаш ли да ми обясниш защо? Каза, че искаш да разбера… помогни ми.

В продължение на един дълъг миг тя си мислеше в отчаяние, че опитът й няма да успее. Че той дори не може да я чуе. Но сетне главата му се повдигна. Тя видя лицето му… и кръвта по брадичката му.

„Не крещи, не крещи — повтаряше си Мери-Линет като обезумяла. — Не показвай потреса си. Трябва да го накараш да говори… И да не му позволяваш да се навежда над Аш.“

Зад гърба китките й се движеха механично, сякаш сами знаеха как да се освободят. Ръцете й бяха хлъзгави от кръвта и това й помагаше. Чувстваше как въжето се приплъзва леко надолу.

— Моля те, помогни ми да разбера — повтори тя. Беше останала без дъх, но въпреки това се опитваше да задържи погледа на Джереми. — Аз съм ти приятелка, знаеш това. Познаваме се толкова отдавна.

Белезникавите венци на Джереми бяха обагрени в червено. Чертите на лицето му все още бяха човешки, макар да нямаше нищо човешко в изражението му.

Устните покриха постепенно венците му. Сега приличаше повече на човек, отколкото на звяр. Когато заговори, гласът му беше изкривен, но въпреки това тя позна гласа на Джереми.

— Ние наистина се знаем отдавна — проговори той. — Аз те наблюдавам още откакто бяхме деца… и съм виждал, че и ти ме гледаш.

Мери-Линет кимна. Не намери сили да каже нещо.

— Винаги съм мислел, че един ден, когато бъдем по-големи… може би ще бъдем заедно. Надявах се, че може би ще те накарам да разбереш… какво съм аз. Мислех си, че ти си единственият човек, който може би няма да се страхува…

— Не се страхувам — промълви Мери-Линет, надявайки се, че гласът й не трепери прекалено силно. Тя каза това на създание в опръскана с кръв риза, надвесено над разкъсано тяло, подобно на звяр, който все още е готов да нападне. Мери-Линет не смееше да погледне към Аш, за да не види колко тежко е ранен. — Беше приковала погледа си в Джереми. — И мисля, че мога да разбера. Ти уби госпожа Бърдок, нали? Защото е навлязла в твоята територия.