Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 95

Но върколакът скочи пръв, също като животно. Единствената разлика беше, че все още имаше ръце и посегна с едната от тях към тисовата тояга. Тя се стовари силно близо до слепоочието на Аш, който отново се строполи на земята, а тоягата отскочи леко от килима от борови иглички.

Върколакът вече не се нуждаеше от нея. Щеше да използва зъбите си. И с тях щеше да разкъса гърлото на Аш, както бе постъпил с коня и онзи турист.

Мери-Линет се затича.

Но не към Аш. Нямаше да може да му помогне с голи ръце. Втурна се към колата и потъна в талазите от задушлив дим.

„О, боже, колко е горещо! Дано да успея да стигна дотам…“

Чувстваше горещината по бузите и ръцете си. Изведнъж си спомни нещо, което бяха учили в час по противопожарна безопасност. Падна на колене и запълзя на четири крака — там, където въздухът беше по-хладен.

И сетне чу зад себе си звук. Най-зловещото нещо, което можеше да си представи — смразяващ кръвта вой на върколак.

„Той знае какво правя. Виждал е ножа всеки път, когато отварях с него капачката на резервоара. Ще се опита да ме спре…“

Тя се хвърли слепешката в горещите кълба от дим и стигна до колата. От двигателя се издигаха ослепителни оранжеви пламъци и дръжката на вратата я изгори, когато я докосна. Започна да се бори с нея, опитвайки се да не задържа дълго пръстите си върху метала.

„Хайде, отвори се, отвори се…“

Вратата най-накрая се отвори и от вътрешността я лъхна гореща вълна. Ако беше изцяло човек, нямаше да може да издържи. Но тя бе обменила кръвта си с четирима вампири за два дни и вече не беше само човешко същество. Вече не беше Мери-Линет… Но беше ли способна да убива?

Изпод таблото изскачаха пламъци. Тя опипа димящата винилова плоскост и мушна ръката си под седалката на водача.

„Хайде, хайде! Къде си?“

Пръстите й докоснаха метал — ножа! Сребърният нож за плодове с викториански орнаменти върху него, който бе заела от госпожа Бърдок. Беше ужасно горещ. Въпреки това го хвана, извади го изпод седалката и се извърна… точно когато нещо полетя към нея.

Обръщането беше инстинктивно — трябваше да посрещне в лице онова, което я атакуваше. Едва по-късно си даде сметка, че е било възможно да се обърне и без да вдига ножа си напред към своя нападател. Можеше да го насочи назад, надолу към земята или дори към себе си. И ако тя беше някогашната Мери-Линет, навярно щеше да постъпи именно така.

Но сега ножът гледаше право напред. Към силуета, който я връхлиташе. И когато той се стовари върху нея, Мери-Линет почувства съприкосновението в китката си и по протежение на цялата си ръка.

С някакво далечно ъгълче от ума си осъзна, че острието се е забило между ребрата.

И после вече нямаше ясна представа за онова, което се случваше. Усети зъби в косите си, които изчаткаха в непосредствена близост до шията й. Хищни нокти оставиха дълги следи върху ръцете й. Нещото, което я нападна, беше космато и тежко. Не беше човек, нито дори и наполовина човек. А голям ръмжащ вълк.

Мери-Линет продължаваше да стиска ножа, макар и със сетни сили. Той рязко отскачаше в различни посоки, изкривявайки китката й под всевъзможни ъгли. Беше забит дълбоко в гърдите на вълка.