Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 90

— Трябва да се погрижа за него — каза Джереми. — И после ще те пусна, обещавам. След като ти обясня всичко, ще разбереш.

Мери-Линет вдигна очи от Аш към непознатия с лицето на Джереми. С ужас осъзна смисъла на фразата „трябва да се погрижа за него“. Няколко думи, които бяха просто част от живота на един ловец или върколак.

„Сега вече знам за върколаците — мислеше си тя. — Те са безмилостни убийци и аз съм била права през цялото време. Аз съм била права, а Роан е грешала.“

— Ще отнеме само минута — каза Джереми и устните му леко се разтеглиха.

Сърцето на Мери-Линет силно заблъска в гърдите й. Защото в този момент устните му се издължиха повече, отколкото беше възможно за устните, на който и да е човек. Тя видя белезникаво розовите му венци. И разбра защо гласът му не звучеше като този на Джереми. Причината беше в зъбите му.

Бели зъби на лунната светлина. Зъбите от нейния сън. Вампирските зъби не бяха нищо в сравнение с тях. Резците отпред бяха предназначени за разкъсване на плът, кучешките зъби бяха повече от пет сантиметра дълги, а останалите навътре бяха остри като ножове.

Мери-Линет изведнъж си спомни нещо, което бащата на Вик Кимбъл беше казал преди три години. Той беше подхвърлил, че един вълк може да отхапе опашката на крава толкова чисто, все едно е било направено с градинарски ножици. Поводът беше, че някой беше пуснал на свобода куче, кръстоска с вълк, което непрекъснато нападаше добитъка му…

„Но, разбира се, това не е било никакво куче — мислеше си Мери-Линет. — А Джереми. Аз го виждах всеки ден на училище… а после той се е прибирал у дома и се е превръщал в това. За да ловува.“

И сега, докато стоеше над Аш с оголени зъби, дишайки тежко, Джереми като че ли беше обзет от някакво тихо безумие.

— Но защо? — избухна Мери-Линет. — Защо искаш да го нараниш?

Джереми вдигна глава и тя изживя нов шок. Очите му бяха различни. Преди ги беше видяла да проблясват в тъмнината. Но сега бялото в тях вече го нямаше. Те бяха кафяви, с големи бистри зеници. Очите на животно.

„Значи не е нужно да е пълнолуние — помисли си тя. — Той може да се промени по всяко време.“

— Не знаеш ли? — каза Джереми. — Никой ли не разбира? Това е моя територия!

О! Значи всичко е било толкова просто. А те си блъскаха главите, спориха, проведоха истинско детективско разследване. Накрая се оказа, че става дума за звяр, който пази територията си.

„Територията за лов тук е малка“, беше казала Роан.

— Те ми отнемаха дивеча — каза Джереми. — Моите елени и катерици. Нямаха никакво право на това. Опитах се да ги накарам да си тръгнат… но те не пожелаха. Останаха тук и продължиха да убиват…

Джереми спря да говори, но в същото време издаде някакъв нов звук почти под доловимия диапазон на Мери-Линет, дълбоко боботещо гъргорене, което събуди в нея първичен ужас. Онова, което чуваше, беше обезпокоително и необикновено, подобно на бръмченето на рояк разлютени пчели.

Ръмжене. Той ръмжеше. Нямаше никакво съмнение в това. Също като куче, което ти казва да се обърнеш и да бягаш. Звукът, който то издава, преди да се скочи към гърлото ти…