Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 88
Л. Дж. Смит
Когато Аш се опита да вдигне главата си, тя го притисна с ръце, опитвайки се да го задържи.
— Моля те, не ме изкушавай — каза Аш дрезгаво, при което Мери-Линет долови топлината на дъха му до шията си. — Ако погълна прекалено много, ще отмалееш. Наистина, скъпа.
Тя го пусна. Аш взе тисовия клон, направи малка резка с него в основата на гърлото си и отметна глава назад, сякаш се бръснеше.
Мери-Линет разбра, че той никога преди не беше правил това. С чувство близко до благоговение тя сложи устни върху шията му.
„Аз пия кръв. Аз съм вече ловец… или нещо такова. Във всеки случай пия кръв и това ми харесва. Може би защото тя няма вкус на кръв. Различна е от онази смесица на бакър и страх. Вкусът на тази кръв е странен, магически и древен като звездите.“
Когато Аш се отдръпна нежно от нея, тя се олюля на краката си.
— По-добре да се прибираме — каза той.
— Защо? Аз съм добре.
— Скоро ще се почувстваш по-замаяна и слаба. И ако искаме да завършим трансформацията ти във вампир…
— Ако?
— Добре, когато завършим трансформацията ти във вампир. Но преди да го направим, трябва да поговорим. Трябва да ти обясня всичко, до най-малката подробност. И освен това се нуждаеш от почивка.
Мери-Линет знаеше, че Аш е прав. Тя искаше да остане тук, насаме с него в тъмния храм на гората, но действително се чувстваше слаба. Очевидно не беше лесно да се превърнеш в създание на мрака.
Поеха обратно по пътя, по който бяха дошли. Мери-Линет долови промяната в себе си и сега тя беше много по-голяма от онзи път, когато бе обменила кръвта си с трите момичета. Чувстваше се едновременно слаба и свръхчувствителна. Сякаш всяка нейна клетка беше оголена.
Лунното сияние изглеждаше много по-ярко. Цветовете на заобикалящия ги свят бяха придобили някаква непозната отчетливост — бледозеленото на сведените кедрови клони, зловещо виолетовите, подобни на папагалски клюнове диви цветя, които растяха сред мъховете…
И гората вече не беше безмълвна. Тя чуваше тихи тайнствени звуци като шумоленето на борови иглички във вятъра и собствените си стъпки сред влажните плесенясали клони.
„Дори обонянието ми е по-силно — помисли си тя. — Това място ухае на тамянови кедри, гниещи растения и нещо диво и първично, като миризмата в зоологическа градина. Но имаше и нещо друго, горещо… нещо запалено.“
Миризмата на машина. Тя опари ноздрите й. Мери-Линет се спря и погледна тревожно Аш.
— Какво е това?
Той също се спря.
— Мирише на гума и машинно масло…
— О, боже, колата! — каза Мери-Линет. Те се спогледаха за миг, сетне едновременно се обърнаха и се затичаха.
Наистина беше колата. Бял дим се издигаше на кълба изпод затворения капак. Мери-Линет понечи да се приближи, но Аш я задържа с ръка.
— Искам само да отворя капака…
— Не! Виж. Ето там.
Мери-Линет погледна и ахна. Под талазите дим танцуваха малки огнени езици.
— Клодин винаги ме предупреждаваше, че това ще се случи — каза тя, докато Аш я теглеше още по-назад. — Но тя май имаше предвид, че ще се случи, когато съм в колата.
— Ще трябва да се приберем пеша — рече Аш. — Освен ако някой не види огъня…