Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 87
Л. Дж. Смит
— Наистина си се променил — каза тя.
— Толкова много съм се променил през последните няколко дни — каза той простичко, — че даже не мога да се позная, когато се погледна в огледалото.
— И не си убил леля си.
— Чак сега ли го разбра?
— Не, но никога не изключих тази възможност напълно. Добре, ще те целуна.
Беше малко неловко, когато пристъпиха един към друг. Мери-Линет никога преди не беше целувала момче, но скоро установи, че в това нямаше нищо сложно.
И сега тя откри истинската дълбочина на наелектризиращото чувство да имаш сродна душа. Усещането беше същото, както при докосването на ръката му, но много по-силно. И не неприятно. Неприятно беше само когато се страхуваш от него.
След целувката Аш се отдръпна.
— Ето, виждаш ли? — каза той неуверено.
Мери-Линет на няколко пъти си пое дълбоко въздух.
— Предполагам това е чувството, когато пропадаш в черна дупка.
— О! Съжалявам.
— Не, искам да кажа… че беше интересно. — „По-скоро необикновено“, помисли си тя. Различно от всичко друго, което бе изпитвала досега. Имаше чувството, че самата тя щеше да бъде различна отсега нататък и че никога повече нямаше да бъде предишното момиче.
„И така, коя съм аз сега? Едно непознато безмилостно създание. Същество, което с радост би тичало в тъмнината под ярките звезди, сияещи като миниатюрни слънца, в преследване на плячката си. Някоя, която би могла да се присмее над смъртта, както правеха сестрите.
Аз ще открия супернова и ще фуча, когато някой ме заплашва. Ще бъда красива и страшна, и опасна, и, разбира се, ще целуна още много пъти Аш.“
Чувстваше се замаяна и почти й се струваше, че ще полети от вълнение.
„Винаги съм обичала нощта — продължи да си мисли тя. — И най-накрая ще й принадлежа изцяло.“
— Мери-Линет? — каза колебливо Аш. — Хареса ли ти?
Тя премигна и го погледна. Съсредоточено.
— Искам да ме превърнеш във вампир — каза Мери-Линет.
Този път усещането не беше като ужилване на медуза. Беше бързо и почти приятно, подобно на пара, изпусната от клапа. Сетне Аш доближи устни до шията й и това определено беше приятно. От устата му струеше топлина. Мери-Линет откри, че гали врата му и осъзна, че косата му е мека, приятна на пипане като козината на котка.
Умът му преливаше във всички цветове на спектъра. Пурпурно и златно, нефритено зелено и изумрудено, тъмновиолетово… Преплетена трънлива гора от отсенки, които се сменяха всяка секунда. Мери-Линет беше заслепена.
И наполовина уплашена. Сред тези нюанси, които трептяха с цветовете на скъпоценни камъни, имаше мрак. Неща, които Аш беше правил в миналото… неща, от които тя чувстваше, че той се срамува сега. Но срамът нищо не можеше да промени.
„Значи това е телепатия“, помисли си Мери-Линет. Тя почувства Аш, когато той изрече мислено тези думи, долови отчаяната му сериозност и дълбоката му убеденост, че има много неща, които трябва да изкупи.
