Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 85

Какво друго беше нужно, за да принадлежи на Нощния свят?

— Има нещо, което искам да ти кажа — рече Аш.

— Хм. — „Искам ли да го окуража, или не?“

— Можем ли да спрем да воюваме един с друг? — за нейна изненада попита той.

Мери-Линет се замисли и после каза сериозно:

— Не знам.

Те продължиха да вървят. Кедрите се извисяваха над тях като колоните на огромен древен храм. Мрачен храм. А тишината беше толкова дълбока, че на Мери-Линет й се струваше, че се разхожда по Луната.

Тя се наведе и откъсна едно призрачно цвете, което растеше сред мъха. Отровна звездна лилия. Аш приклекна и взе някакъв отчупен тисов клон, който лежеше до ствола на едно криво дърво. Те не се погледнаха… Вървяха все така един до друг, на няколко крачки разстояние.

— Знаеш ли, бяха ми казали, че това ще се случи — подхвърли Аш, сякаш продължаваше някакъв съвършено друг разговор.

— Че ще дойдеш в затънтено градче и ще преследваш убиец на кози?

— Че един ден ще ме е грижа за някого… и от това ще боли.

Мери-Линет не спря да върви. Нито забави ход. Само сърцето й изведнъж заби силно. Беше обзета едновременно от тревога и радост.

„О, боже, онова, което трябваше да се случи, вече се случваше.“

— Никога не съм срещал друга като теб — рече Аш.

— Е, това чувство е взаимно.

Аш започна да бели изсъхналата морава кора на тисовия клон.

— Нали разбираш, трудно ми е заради онова, което винаги съм мислил за човешките същества… Заради онова, което са ме учили да мисля за тях…

— Знам какво мислиш за нас — прекъсна го Мери-Линет рязко. — Че сме сган.

— Но проблемът е там — продължи Аш настойчиво, — колкото и странно да ти звучи, че аз, изглежда, съм отчаяно влюбен в теб. — Той продължи да бели кората на клона.

Мери-Линет не го погледна. Тя не можеше да говори.

— Направих всичко по силите си, за да пропъдя това чувство, но просто не се получава. Мислех си, че като напусна Брайър Крийк, ще забравя за него. Но сега знам, че това е безумие. Където и да отида, то винаги ще ме следва. Не мога да го заглуша. Затова трябва да измисля нещо друго.

Мери-Линет изведнъж бе обзета от желанието да му се противопостави.

— Съжалявам — рече тя хладно, — но се страхувам, че не е много учтиво да кажеш на някого, че го обичаш против волята си, против разума си и дори…

— Против природата си — довърши Аш мрачно. — Да, знам.

Мери-Линет се спря. И го погледна.

— Ти не си чел „Гордост и предразсъдъци“, нали? — попита тя глухо.

— Защо мислиш така?

— Защото Джейн Остин е била човек.

Аш я погледна загадъчно и каза:

— Откъде знаеш?

Добър аргумент. И малко стряскащ. Откъде наистина знаеше кой в човешката история е бил човек? Ами Галилео Галилей? Нютон? Тихо Брахе?

— Е, Джейн Остин със сигурност е била жена — каза тя, стъпвайки на по-сигурна земя. — А ти си шовинист и свиня!

— Да, това вече не мога да го отрека.

Мери-Линет отново тръгна и той я последва.

— Сега вече мога ли да кажа колко… ъъ… пламенно те обичам и ти се възхищавам?

Отново банален цитат!

— Знам от сестрите ти, че прекарваш времето си основно в купони и забави.

Аш разбра намека й.