Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 64

Всички гледаха към Аш. А Аш гледаше към тавана.

— Знам, че знаете — каза той с убийствено спокойствие. — Просто се опитвам да ви разкарам оттук, глупаво момче, преди да разбера колко точно знаете.

Сестрите не откъсваха поглед от Аш. Мери-Линет отвори уста да каже нещо, но после се отказа.

— Мислех, че не харесваш хората — рече Марк.

— Така е. Аз ги мразя — отвърна Аш със свиреп ентусиазъм.

— Тогава защо искаш да ме пуснеш да си вървя?

— Защото, ако убия теб, ще трябва да убия и сестра ти — съобщи му Аш с усмивка, която би била съвършено подходяща за партито на Лудия шапкар.

— И какво от това? Тя те ритна!

Този път отговорът на Аш не дойде толкова бързо:

— Да… е, може и да си променя решението всеки момент.

— Не, чакай — намеси се Джейд. Тя седеше на дивана, свила под себе си крака, и се взираше в брат си с ожесточение. — Това е доста странно. Защо изведнъж се загрижи толкова много за смъртните?

Аш не каза нищо, гледайки ядно към камината.

Роан беше тази, която изрече истината тихо:

— Защото са сродни души.

За момент настъпи тишина, сетне последва взрив от възклицания и всички заприказваха едновременно.

— Какво са? Искаш да кажеш като мен и Джейд?

— О, Аш това е страхотно! Да можеше баща ни да бъде тук, за да види това.

— Аз нямам вина за това — извика Мери-Линет. Тя видя, че всички се извръщат към нея и разбра, че очите й са пълни със сълзи.

Роан се пресегна зад Кестрел и сложи ръка на рамото на Мери-Линет.

— Искаш да кажеш, че това е вярно! — възкликна Марк, гледайки ту към сестра си, ту към Аш.

— Да… предполагам, че е вярно. Макар да не знам какво точно означава това — рече Мери-Линет, опитвайки се да спре сълзите си.

— Вярно е — потвърди Аш мрачно. — Но това не означава, че оттук произтича нещо.

— О, в това си абсолютно прав! — възкликна Мери-Линет, приветствайки вътрешно повода за нов сблъсък.

— Затова по-добре си съберете играчките и да си вървим вкъщи — каза Аш, обръщайки се към сестрите си. — Предлагам ви да забравим за това и ще приемем, че никога не се е случвало.

Роан го наблюдаваше, клатейки леко глава. В очите й имаше сълзи, но тя се усмихваше.

— Никога не съм допускала, че може да чуя нещо такова от теб — рече тя. — Променил си се много… Просто не мога да повярвам.

— Аз също не мога да повярвам — каза Аш унило. — Може би е сън.

— Но сега ти трябва да признаеш, че човешките същества не са сган. Защото не можеш да бъдеш сродна душа с една представителка на сганта.

— Да, добре. Хората са страхотни. Всички сме на едно мнение по този въпрос. А сега да си вървим вкъщи.

— Когато бяхме деца, ти беше такъв, какъвто си сега — каза Роан. — Преди да започнеш да се държиш така, все едно си по-добър от всички останали. Винаги съм знаела, че в повечето случаи това беше просто поза, зад която се опитваше да скриеш страха си. И винаги съм била убедена, че не вярваше в онези отвратителни неща, които говореше. Дълбоко в себе си ти все още си онова мило малко момче, Аш.

За първи път тази вечер на лицето на Аш се появи характерната му ослепителна усмивка.

— Не бъди толкова сигурна.