Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 40

Искаше й се да го завърти в желаната посока, но не смееше да го докосне. В нея се беше натрупал толкова много адреналин, че можеше да се стигне до критична маса и да експлодира.

— Обърни се — подкани го тя отново. Той затвори очи за кратко и се обърна, вдигайки бинокъла пред очите си.

— Трябва да видиш съзвездието Стрелец — нареждаше тя неуморно. — Видя ли го? Там е центърът на Млечния път. И всички звездни струпвания.

— Колко е красиво!

— Да, красиво е. Добре, а сега малко по-нагоре и на изток трябва да има едно неголямо светло петно…

— Розовото ли?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Да, розово е. Повечето хора не могат да го видят. Това е мъглявината Трифида.

— А какви са онези тъмни линии в нея? — попита той.

Мери-Линет замръзна на мястото си. Тя забрави войнствения си маниер, отстъпи крачка назад и се вгледа в него. Гърдите й се повдигаха малко по-бързо отпреди.

Аш свали бинокъла и я погледна.

— Какво има?

— Това е тъмна мъглявина. Линиите, за които говориш, представляват полоси от прах на фона на нагорещения газ. Но… ти не можеш да ги видиш.

— Но все пак ги видях.

— Не. Невъзможно е. Не и с бинокъл. Дори зениците ти да са широки девет милиметра… — Тя извади фенерчето от джоба си и насочи лъча светлина право в лицето му.

— Хей! — Той рязко се отдръпна, стиснал очи и сложил ръка пред тях. — Махни това нещо!

Но Мери-Линет вече беше видяла каквото й е нужно. Не можеше да каже какъв е цветът на очите му в момента, защото ирисите му бяха почти изчезнали, превръщайки се в тънки като косъм пръстени. Цялото му око беше зеница. Като очите на котка при максимално разширение.

„О, боже мой“, помисли си, представяйки си нещата, които Аш можеше да види. Звезди от осма величина, може би дори от девета. Звезди от девета величина с невъоръжено око! Той можеше също да различава цветовете на звездните купове: розовия оттенък на горящия водород, синьо-зелените багри на сияещия кислород. За него нощното небе беше обсипано с хиляди пъти повече звезди…

— Кажи ми — подкани го тя настойчиво, — колко звезди виждаш сега?

— Точно сега не виждам нищо — каза той приглушено, все още закрил очите си с ръка. — Сляп съм.

— Не, говоря сериозно — каза Мери-Линет и го хвана за ръката.

Това беше глупаво от нейна страна. Тя не мислеше какво прави. Но когато го докосна, сякаш затвори електрическа верига. Беше разтърсена от електрически удар. Аш отпусна ръката си и я погледна.

В продължение на една дълга секунда те стояха лице в лице, приковали погледи един в друг. Между тях потрепна нещо като мълния. След това Мери-Линет се отдръпна.

„Не искам повече това да се случва. О, боже, защо въобще стоя тук и разговарям с него? Имам достатъчно работа тази нощ. Трябва да намеря заровен труп.“

— Урокът по астрономия свърши — каза тя, протягайки ръка за бинокъла си. Гласът й съвсем леко потрепваше. — А сега отивам на хълма.

Тя не го попита за плановете му тази вечер. Всъщност не я беше и грижа, стига само да не бяха заедно.

Той се поколеба за миг, преди да й подаде бинокъла и когато го направи, се постара да не я докосва.