Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 41

„Добре — помисли си Мери-Линет. — Значи и двамата чувстваме едно и също нещо.“

— Довиждане.

— Довиждане — каза Аш уморено. Той понечи да си тръгне, но сетне се спря, навел надолу глава. — Исках само да ти кажа…

— Да?

Без да се обръща, той заговори с равен и съвършено спокоен глас.

— Бих те посъветвал да стоиш по-далече от сестрите ми.

Мери-Линет се почувства като ударена от гръм. Чак онемя от смайване и възмущение. Сетне си помисли: „Чакай малко, може би той знае, че те са убийци, и се опитва да ме предпази. Също като Джереми.“

— Защо? — успя да промълви тя въпреки буцата в гърлото си.

Той поклати наведената си глава.

— Просто не мисля, че ще им повлияеш добре. Те са доста впечатлителни и не бих искал да започнат да си въобразяват разни неща.

Мери-Линет въздъхна: „Е, какво ли друго можех да очаквам.“ Сетне тя му каза мило и спокойно:

— Аш, разкарай се и пукни!

8

Тя почака още половин час, след като той тръгна надолу по пътя, отправяйки се на изток, неизвестно защо. Натам нямаше нищо друго, освен два потока и много дървета. И собствената й къща. Надяваше се, че е тръгнал към града, без да има понятие колко е далече.

„Е, добре, той вече си тръгна, така че не мисли за него. Имаш работа, ако не си забравила. И при това донякъде опасна. Той самият едва ли е замесен във всичко това. Не мисля, че има представа какво се е случило с госпожа Бърдок.“

Тя взе лопатата и тръгна на запад. Докато вървеше, откри, че е успяла да прогони Аш от ума си. Причината беше, че мислите й бяха изцяло погълнати от онова, което й предстоеше.

„Не ме е страх да го направя. Не ме е страх. Не ме е страх… Разбира се, че ме е страх.“

Но в страха нямаше нищо лошо, защото щеше да я накара да бъде внимателна. Щеше да свърши всичко бързо и тихо: първо през пролуката в живия плет, след това малко работа с лопатата и после обратно навън, преди някой да я забележи.

Опитваше се да не мисли за онова, което щеше да намери в градината, ако се окажеше права.

Когато наближи фермата Бърдок, стана още по-предпазлива. В началото вървеше на север, но сетне зави на югоизток, така че да се озове в задната част на градината. Всичко тук беше буренясало с отровен дъб, меча трева и кукувича прежда, в допълнение към вездесъщите къпини и прещип. От полето настъпваха млади дъбови и кестенови фиданки, което говореше, че тези пасища един ден щяха да бъдат гора.

„Не мога да повярвам, че правя това“, помисли си Мери-Линет, когато стигна живия плет, който обграждаше градината. Но странното беше, че си даваше много ясна сметка какво точно върши. Тя щеше да влезе без разрешение в имота на свой съсед, вероятно щеше да откопае мъртво тяло и на всичко отгоре правеше това с изненадващо хладнокръвие. Беше изплашена, но в действията й нямаше паника. Всичко това я накара да се замисли дали не притежава някои скрити черти, за които изобщо не бе подозирала.

„Може би просто не съм онази, за която винаги съм се мислила.“

Градината беше тъмна и изпълнена с ухания. Те обаче не идваха от ирисите и нарцисите на госпожа Бърдок, нито от избуялия огнен бурен и кървящо сърце. А от козите.