Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 18

— Тод и Вик просто са се блъснали някъде — заяви Мери-Линет и сложи чинията и чашата си в мивката. Баща й леко се намръщи. Клодин сви устни. А Марк се ухили.

— Много се надявам наистина да е така — каза той.

Малко по-късно, когато се връщаше във всекидневната, на Мери-Линет неочаквано й хрумна нещо.

Чилокин Роуд беше съвсем близо до Канета, другия път, който минаваше пред собствената й къща. А също и пред тази на госпожа Бърдок. От фермата на госпожа Бърдок до Чилокин имаше само две мили.

Не беше възможно да има някаква връзка. Освен ако момичетата не погребваха малкото зелено човече, което бе отвлякло Вик и Тод.

„Знам, че като се обадя на госпожа Бърдок, всичко ще бъде наред — мислеше си тя. — И после ще мога да се посмея от сърце на цялата тази история.“

Но никой не отговори в къщата на Бърдок. Сигналът за повикване се повтаряше отново и отново. Никой не вдигна слушалката и телефонният секретар така и не се включи. Мери-Линет затвори, обзета от някакво странно мрачно спокойствие. Знаеше какво трябва да направи.

Тя спря Марк, който слизаше надолу по стълбите.

— Трябва да говоря с теб.

— Виж, ако става въпрос за твоя уокмен…

— Ъ? Не, става дума за нещо, което трябва да направим тази нощ. — Сетне Мери-Линет го погледна изпитателно. — А какво е станало с моя уокмен?

— Ъ-ъ, нищо. Абсолютно нищо.

Мери-Линет изпъшка, но реши, че моментът не е подходящ да говорят за това.

— Слушай, нуждая се от помощта ти. Миналата нощ видях нещо странно, когато бях на хълма… — И после тя разказа на брат си за загадъчните събития от миналата вечер, колкото може по-кратко. — А ето, че сега е станало нещо и с Тод и Вик — добави тя накрая.

Марк поклати глава, гледайки я с нещо подобно на съжаление.

— Мери, Мери — каза той тихо. — Ти наистина си луда, нали знаеш това?

— Да — отвърна Мери-Линет. — Няма значение. Въпреки това смятам да отида там довечера.

— С каква цел?

— За да разбера какво е станало. Просто искам да видя госпожа Бърдок. Ако поговоря с нея, ще се почувствам по-спокойна. А ако успея да разбера какво беше погребано в онази градина, ще се почувствам много по-добре.

— Може да са погребали Голямата стъпка. Онази правителствена експедиция в горите на Орегон така и не го откри, ако си спомняш.

— Марк, дължиш ми услуга заради моя уокмен. Каквото и да се е случило с него.

— Ъ-ъ… — Марк въздъхна и после промърмори примирено: — Добре, ще ти помогна. Но още отсега ти казвам, че няма да разговарям с онези момичета.

— Не е нужно да разговаряш с тях. Не е нужно дори да ги виждаш. Има нещо друго, което искам да направиш.

Слънцето залязваше. Бяха вървели по този път стотици пъти, за да стигнат до хълма, и единствената разлика този път беше, че Марк носеше градинарски ножици, а Мери-Линет беше махнала червения филтър на фенерчето си.

— Нали не си мислиш наистина, че са пречукали старата дама?

— Не — отвърна Мери-Линет искрено. — Просто искам всичко да си дойде на мястото.

— Какво искаш?

— Нали знаеш как понякога си мислим, че знаем нещо и после откриваме, че въобще не е така. Като например, когато едно дете разбере, че е било осиновено и че неговите родители всъщност не са му родители. Ако такова нещо се случи, то би променило всичко и в такива моменти не знаеш кое е вярно. Е, точно така се чувствам аз сега и искам да сложа край на това. Искам всичко да си дойде на мястото.