Читать «Посвещаването» онлайн - страница 97

Говореше спокойно. Знаеше, че това е правилно.

Очите му бяха потъмнели.

— Възхищавам се на самоконтрола ти — каза той хладно.

— Адам — промълви Каси и усети как се топи дори само като изрича името му. — Трябва да го направим. Когато ти се върна в нощта на посвещаването ми, когато осъзнах, че вие с Диана… Тогава се заклех, че никога няма да допусна тя да бъде наранена заради чувствата ми към теб. Зарекох се, че никога няма да я предам. Нима ти би я предал?

Адам замълча и Каси почувства как си поема дълбоко въздух. С вътрешния си усет долови агонията му. Сетне той въздъхна и отново затвори очи. Когато ги отвори, Каси видя в тях отговора му, още преди да го е изрекъл. Ръцете му я освободиха от прегръдката си и той се отдръпна, а студеният въздух нахлу между телата им и ги раздели.

— Не — рече той и в гласа му се усети нова сила.

На лицето му беше изписана решимост.

Спогледаха се не като влюбени, а като войници.

Като другари по оръжие, решени да постигнат някаква обща цел. Те укротиха страстта си и я скриха така дълбоко, че никой да не може да я намери. Беше нов вид близост, може би дори по-интимна от доверието между двама души, които се обичат. Каквото и да се случеше, каквото и да им струваше, те нямаше да предадат Диана.

Адам я погледна право в очите и попита:

— Каква беше клетвата, която изрече онази нощ? Да не я взе от нечия Книга на сенките?

— Не — отвърна Каси и замълча. После додаде: — Не зная. Смятах, че сама си я измислям, но сега ми се струва, че може и да не е било така. Мисля, че си казах „Нито с дума, поглед или дело“ или нещо подобно. Адам кимаше.

— Зная тази клетва. Стара е… и могъща. Призоваваш силите да ти станат свидетели и ако някога нарушиш обета си, те ще бъдат свободни да се надигнат срещу теб. Искаш ли сега заедно с мен отново да я изречеш?

Дъхът й секна при този неочакван въпрос, но тя почти без колебание отвърна ясно:

— Да.

— Трябва ни кръв.

Той се изправи и извади нож от задния си джоб. В първия момент Каси се изненада, но после си каза, че в това няма нищо чудно. Колкото и мил да беше Адам, той беше свикнал да се грижи сам за себе си.

Без да губи време, той поряза дланта си. Под бледата сребриста светлина кръвта му изглеждаше черна. После й подаде ножа.

Каси затаи дъх. Тя не беше толкова смела, мразеше болката… Но стисна зъби и притисна острието в дланта си. „Просто си помисли за болката, която можеше да причиниш на Диана“, каза си тя и с рязко движение дръпна ножа. Заболя я, но не издаде нито звук.

Вдигна поглед към Адам.

— Сега повтаряй след мен — рече той и протегна длан към обсипаното със звезди небе. — Огън, Въздух, Земя и Вода.

— Огън, Въздух, Земя и Вода.

— Чуйте и вижте това.

— Чуйте и вижте това.

Колкото и обикновени да бяха думите, Каси усети, че стихиите наистина ги слушат. Нощта внезапно се изпълни с електричество и студената светлина на звездите като че ли стана по-ярка. Кожата й настръхна.

Адам извъртя ръката си и черната му кръв закапа по високата плажна трева и пясъка. Каси го гледаше като хипнотизирана.