Читать «Посвещаването» онлайн - страница 96

„Моята съдба“, каза си тя. Най-сетне я беше открила. Всеки миг от живота й я беше водил дотук. Защо толкова се беше страхувала, защо се беше опитвала да избяга? Тук нямаше нищо друго, освен радост. Никога повече нямаше да се бои…

И тогава си спомни.

Беше разтърсена от истински ужас. „Боже, какво направихме?“

Отдръпна се толкова рязко, че се наложи Адам да я хване, за да не падне по гръб.

— О, Боже! — промълви тя и усети как ужасът я помита. — Адам, как можахме?

За миг очите му останаха празни и невиждащи, сякаш не разбираше защо беше прекъснала красивия им унес. Но после съзнанието му се възвърна и сиво-сините му очи се изпълниха с тъга. С неподправена мъка.

Все още в прегръдките му, тя заплака.

Как позволиха това да се случи? Как можа да причини това на Диана? На Диана, която я беше спасила, която бе нейна приятелка, която й се доверяваше. На Диана, която Каси обичаше.

Адам принадлежеше на Диана. Каси знаеше, че Диана никога не беше и помисляла за живот без него, че всичките й планове, надежди и мечти са свързани с Адам. Диана и Адам бяха обречени да бъдат заедно.

Внезапно си спомни как тревожните зелени очи на приятелката й заблестяваха, когато гледаше Адам, как я обгръщаше нежно сияние дори когато само говореше с него.

Адам също обичаше Диана, боготвореше я. Каси знаеше това. И тя му отвръщаше със същата чиста, силна и неразрушима любов.

Но сега Каси знаеше, че Адам обича и нея. Как беше възможно човек да обича двама души? Как беше възможно да е влюбен в двама души едновременно? Но химията, която протичаше между нея и Адам, разбирането и връзката, която ги привличаше, бяха несъмнени. Очевидно обичаше и двете.

Но Диана беше на първо място.

— Ти все още я обичаш — прошепна Каси, сякаш търсейки потвърждение на тъжната истина.

Дълбоко в нея се разгоря болка.

Той затвори очи.

— Да. — Гласът му беше дрезгав. — О, Каси… съжалявам…

— Не, това е добре — каза тя. Сега вече разпозна болката. Беше породена от загубата и празнотата, и ставаше все по-силна. — Защото и аз я обичам. И не искам да я наранявам. Затова се бях зарекла, че никога никой от двама ви няма да разбере…

— Аз съм виновен — каза той и Каси долови горчивината в гласа му. — Трябваше по-рано да разбера какво изпитвам и да се справя с чувствата си. Вместо това те принудих да направиш тъкмо онова, което си се опитвала да избегнеш.

— Не си ме принудил — нежно отвърна тя. Гласът й беше тих и спокоен. Всичко отново беше просто и ясно и Каси знаеше как трябва да постъпи. — И двамата имаме вина. Но това не е важно. Единственото, което има значение, е случилото се между нас да не се повтори.

— Но как би било възможно това? — попита Адам разпалено. — Можем да съжаляваме колкото си искаме… аз мога да се ненавиждам… но ако някога отново останем сами… Не знам какво ще стане.

— Тогава не бива да оставаме сами. Никога. И не бива да седим близо един до друг или да се докосваме, или дори да мислим за това.