Читать «Посвещаването» онлайн - страница 72

— Грешали са — рече Крис. Наведе се напред със стисната челюст и болезнено изражение на лицето. — Не можем да бъдем като тях. Кори знаеше това. Тя… — Той прекъсна и поклати глава.

— Всичко е наред, Крис — нежно каза Лоръл. — Знаем.

Шон заговори нетърпеливо, слабите му гърди се вълнуваха:

— Те скрили старите вещи, но ние ги открихме. Не приемахме не за отговор.

— Не, не го направихме — каза Мелани и му хвърли развеселен поглед. — Естествено, някои си играеха на Батман, докато по-големите преоткривахме древното ни наследство.

— А някои имаха малко повече природна дарба от останалите — добави Фей. Тя разпери пръсти, наслаждавайки се на дългите си червени нокти. — Малко повече природен усет за призоваване на силите.

— Точно така — каза Лоръл. Повдигна вежди и многозначително погледна към Диана. — Някои от нас го имат.

— Всички имаме дарба — рече Диана. — Започнахме да разбираме това още като много малки, почти бебета. Дори родителите ни не можеха да не го забележат. Известно време се опитваха да ни възпират, но повечето от тях се отказаха.

— Някои дори ни помагат — каза Лоръл. — Като моята баба. Но все пак научаваме повечето неща от старите книги.

Каси се замисли за собствената си баба. Нима и тя се беше опитвала да й помогне? Каси беше убедена, че е така.

— Или от собствените си глави — обясни Дъг. На лицето му разцъфна дяволски красива усмивка и за миг заприлича на предишното момче, което се бе надбягвало с ролери из коридорите на училището. — Нали разбираш, става дума за инстинкт? Чист инстинкт. Първичен.

— Нашите родители мразят това — каза Сюзан. — Баща ми казва, че само ще си създадем проблеми с външните. Той твърди, че те ще ни хванат.

Белите зъби на Дъг блеснаха на лунната светлина.

— Дори измежду нас не всички осъзнават, че силите може да бъдат използвани за добро. Но ние сме онези, които можем да ги призовем. Това е важното.

Лоръл кимна.

— Баба казва, че винаги ще има външни, които ще ни мразят. Няма какво да направим, освен да се опитаме да стоим настрана от тях.

Каси внезапно се сети за директора, който държеше обесената кукла отзад за рокличката. „Колко уместно“, беше казал той. Е, нищо чудно… ако си беше помислил, че тя вече е една от тях. Сетне нещо проблесна в съзнанието й.

— Да не искаш да кажеш — попита, — че дори възрастните знаят какви сте… какви сме? Имам предвид външните?

— Само местните — отвърна Диана. — Онези, които са израсли на острова. Те знаят от векове… но винаги са си мълчали. Налага им се, ако искат да живеят тук. Просто така стоят нещата.

— През последните няколко поколения отношенията между нашите семейства и външните били много добри — обади се Мелани. — Така поне твърдят бабите и дядовците ни. Но ние раздвижихме нещата. Външните може би няма вечно да си мълчат. Може да се опитат да ни спрат…

— Може? Те вече го направиха — заяви Дебора. — Какво си мислиш, че се случи с Кори?

Надигнаха се гласове и се смесиха в глъчка, когато братята Хендерсън, Шон, Сюзан и Дебора заспориха. Диана вдигна ръка.