Читать «Посвещаването» онлайн - страница 61

Беше смятала, че най-ужасното нещо, което може да й се случи, е да бъде отхвърлена от съучениците си. Но по-лошо беше да принадлежи само донякъде на онова, към което се стремеше, и да знае, че всъщност никога няма да бъде част от него. Осъзнаваше, че е себично да мисли за себе си точно сега, но не можеше да се бори с чувствата си. В гърдите й бушуваха объркване и болка и тя почти завидя на Кори. Тя беше мъртва, но въпреки това продължаваше да има кръг, към който да принадлежи.

Каси, от своя страна, никога преди не се беше чувствала толкова самотна.

Небето беше тъмносиво, а океанът се простираше към хоризонта, вече почти черен. Докато се взираше в него, Каси почувства някакво странно и плашещо привличане. Ако навлезеше във водата и продължеше напред, без да спира…

„Престани — каза си тя гневно. — Стегни се.“

Но би било толкова лесно…

„Да. И тогава наистина ще си сама. Завинаги сама в мрака. Как ти звучи това?“

Треперейки неудържимо, тя се отдръпна от шепнещите сиви води. Краката й бяха студени и вкочанени, пръстите й бяха като парчета лед и тя се препъваше, докато изкачваше тясната камениста пътечка.

Тази нощ Каси дръпна всичките завеси в стаята си, за да не вижда океана и мрака отвън. С болка в гърдите отвори кутийката за бижута и извади малкия халцедон.

„Отдавна не съм докосвала подаръка ти. Но мислех за теб. Каквото и да правя, където и да съм, ти винаги си в мислите ми. О, как ми се иска…“

Затвори очи и вдигна камъка към устните си. Дъхът й го затопли и тя усети познатата грапавост на кристалите. Ръката й се разтрепери и сълзи напълниха очите й. „О, някой ден, някой ден…“

Сетне устните й се свиха от болка. Някаква вълна, подобна на гореща лава, я удари в гърдите и тя хвърли камъка през стаята с все сила. Той се удари в стената с остър звук и изтрополи на пода.

„Някой ден глупости — изкрещя някакъв жесток глас в нея. — Престани да се заблуждаваш! Никога повече няма да го видиш.“

Легна на леглото, втренчила възпалените си очи в слабата светлина, разпръсквана от малката нощна лампа на отсрещната стена. Не можеше да плаче. Сълзите й бяха пресъхнали, а сърцето й бе разкъсано.

* * *

Сънуваше океана — мрачния безкраен океан. Намираше се на бедстващ кораб, заседнал в плитчините. Чуваше как дървото скърца под краката й. И нещо се беше загубило… загубило…

Изведнъж се събуди и затаи дъх. Някакъв шум ли бе дочула?

Заслуша се напрегнато. Тишина. Очите й се опитваха да проникнат в мрака. Нощната лампа беше угаснала.

Какво я беше уплашило така внезапно? Какво не беше наред? Беше бродила сама по плажа, без дори да се запита дали човекът, убил Кори, не я дебне, не чака…

Нещастен случай. Всичките й сетива се напрегнаха. Бяха казали, че случилото се навярно е нещастен случай. Но сърцето й биеше бясно. Като че ли виждаше проблясващи светлини в мрака. И долавяше…

Присъствие. Подобно на сянка. Усещаше го с кожата си като едва доловим студен повей. В стаята й имаше нещо.

Очите й се взираха в непрогледния мрак, тялото й трепереше от напрежение. Колкото и откачено да беше, хрумна й налудничавата идея, че ако не помръдва и не издава нито звук, то няма да я открие.