Читать «Посвещаването» онлайн - страница 6

Небе и море, дръжте бедите далеч от мен.

Земя и море, сбъднете моето желание.

Да.

„О, какво направих“.

Сякаш се скъса някакво въже. Каси осъзна, че стои, вперила безумен поглед в океана. Нещо се беше случило, беше го усетила и сега чувстваше как стихиите се отдръпват от нея. Връзката й с тях беше прекъсната.

Вече не се чувстваше лека и свободна, а гневна и разстроена, заредена със статично електричество. Внезапно океанът й се стори по-необятен от всякога и не толкова дружелюбен. Извърна се рязко и се запъти към брега.

„Идиотка — мислеше си тя, докато вървеше обратно към белия пясък на плажа и тревогата й постепенно стихваше. — От какво се уплаши? Помисли си, че небето и морето наистина те слушат? Че тези думи наистина могат да предизвикат нещо?“

Не й оставаше нищо друго, освен да се посмее над всичко това. Чувстваше се засрамена и се ядосваше на себе си. Ама че развинтено въображение имаше! Беше си все така в безопасност и светът продължаваше да бъде все така обикновен. Думите си бяха само думи.

Но когато някакво движение внезапно привлече вниманието й, не се изненада.

Нещо се случваше на брега.

Беше червенокосото момче. Изскочи измежду боровете и затича надолу по една дюна. Обзета от необяснимо хладнокръвие, Каси забърза по кея, за да го пресрещне на плажа.

Край него подтичваше кучето и го гледаше, сякаш за да му каже, че това е страхотна игра, и за да разбере какво следва. Но съдейки по изражението на момчето и начина, по който то тичаше, Каси разбра, че това не е никаква игра.

Той огледа опустелия плаж. На около стотина метра вляво брегът се издигаше леко и отвъд него не се виждаше нищо. Погледна към Каси и очите им се срещнаха. После се извърна рязко и се загледа във възвишението.

Сърцето на Каси препускаше диво.

— Почакай! — извика тя.

Непознатият се обърна към нея и бързо я огледа със сиво-сините си очи.

— Кой те преследва? — попита Каси, макар че май се досещаше.

— Двама са — отговори той хрипливо, — приличат на защитници от „Ню Йорк Джайънтс“.

Каси кимна, сърцето й ускори пулса си, но гласът й остана спокоен.

— Казват се Джордан и Логан Бейнбридж — каза тя.

— Ясно.

— Чувал ли си за тях?

— Не. Но подозирах, че имената им звучат по подобен начин.

Каси без малко да прихне. Беше особено привлекателен с разрошената си от вятъра коса и този бдителен поглед. Едва се беше задъхал, макар че беше тичал презглава. Харесваше й дръзкото пламъче в очите му и това, че се шегуваше, въпреки че беше в беда.

— С Радж щяхме да се справим с тях, но те водят подкрепление от още двама — каза той. Вървейки заднишком, додаде: — Най-добре ще бъде да тръгнеш в другата посока, едва ли би искала да се натъкнеш на тях. И ще бъде много мило от твоя страна, ако се престориш, че не си ме виждала.

— Чакай! — извика отново Каси. Каквото и да ставаше, то не беше нейна работа… но в това момче имаше нещо, което я караше да иска да му помогне. — Натам няма изход, зад височината има само скали. Ще попаднеш в капан.

— Но в обратната посока е прекалено открито. Стигнат ли дотук, ще могат да ме видят. Не са много далеч зад мен.