Читать «Посвещаването» онлайн - страница 4

— Какво става, Порша?

Порша присви очи.

— Мисля — бавно процеди през стиснати устни тя, — че съм го виждала и преди.

— Но ти вече ми го каза. Видяла си го на рибния кей.

Порша нетърпеливо тръсна глава.

— Не тогава. Млъкни и ме остави да помисля.

Поразена, Каси замълча.

Порша продължи да се взира и след няколко мига закима леко, сякаш потвърждаваше нещо сама пред себе си. Лицето й беше станало на червени петна, и при това не от слънцето.

Все още кимайки, тя внезапно се изправи и измърмори нещо. Беше се задъхала.

— Порша?

— Трябва да свърша нещо — каза момичето и махна на Каси, без дори да я погледне. — Ти стой тук.

— Какво става?

— Нищо! — остро я изгледа Порша. — Нищо не става. Просто забрави цялата тази работа. Ще се видим по-късно.

Порша си тръгна, вървейки бързо към дюните, където се намираше къщата на семейството й.

Десет минути по-рано Каси щеше с готовност да заяви, че би била невероятно щастлива, ако Порша я остави на мира, по каквато и да било причина. Но сега не се радваше, че остава сама. Съзнанието й беше неспокойно като гонените от вятъра сиво-сини води. Почувства се объркана и тревожна, почти уплашена.

Преди да си тръгне, Порша беше измърморила нещо много странно. Беше го казала на себе си и Каси не беше сигурна дали го е доловила правилно. Беше нещо като „предател“, „създател“ или „заклинател“.

Сигурно не го беше чула добре. Не беше възможно да наречеш заклинател някакво момче, за Бога.

„Успокой се — заповяда си тя. — Не се тревожи, усмихни се. Най-сетне си сама.“

Но поради някаква незнайна причина не можа да се успокои. Стана и вдигна кърпата си. После я уви около тялото си и тръгна по плажа в посоката, в която се беше изгубило момчето.

2

Когато стигна мястото, където то бе поело по пътеката, Каси тръгна нагоре по дюните между немощните туфи изтъняла плажна трева. Щом стигна на върха, се огледа, но нямаше какво да се види, освен борове и дъбове. Нямаше момче. Нито куче. Само тишина.

Беше й горещо.

Добре, хубаво. Обърна се към морето, без да обръща внимание на разочарованието и необичайната празнота, които внезапно изпита. Щеше да отиде да се изкъпе и да се разхлади. Проблемите на Порша си бяха нейна работа. Колкото до червенокосото момче, навярно никога повече нямаше да го види, а и то също не й влизаше в работата.

През тялото й премина лека тръпка, от онези, които те карат да се питаш дали не се разболяваш. „Явно ми е прекалено горещо — заключи тя, — толкова горещо, че започва да ме втриса. Трябва да вляза в морето.“ Водата беше студена, защото заливът беше открит и гледаше към Атлантическия океан. Каси нагази до коленете и продължи да се разхожда по плажа.

Щом стигна до пристана, излезе от водата и се качи отгоре. Там бяха завързани само три лодки и една празна моторница.

Каси имаше нужда тъкмо от това.

Развърза дебелото оръфано въже, предназначено да държи хора като нея настрана, и стъпи на кея. Пое напред и изхабеното от времето дърво заскърца под стъпалата й. От двете й страни се простираше океанът. Когато се обърна назад, за да погледне брега, осъзна, че е оставила другите плажуващи доста назад. Мокрите й крака настръхнаха от лекия бриз, който галеше лицето й и рошеше косата. Изведнъж Каси се почувства особено. Лека и безгрижна. Свободна.