Читать «Посвещаването» онлайн - страница 5

Прииска й се да разпери ръце към вятъра и океана, но не се осмеляваше. Не беше чак толкова освободена. Но пък се усмихна, щом стигна края на пристана.

Небето и морето бяха обагрени в един и същ искрящо син цвят, само хоризонтът светлееше в далечината. На Каси й се стори, че може да види овала на земята. Над нея се рееха чайки и гларуси.

„Трябва да напиша стихотворение“, помисли си тя. Под леглото у дома си криеше тетрадка, пълна с нейни стихове. На никого не ги показваше, но обичаше да ги чете нощем. Но точно сега не й хрумваше нито ред.

И въпреки всичко, беше прекрасно просто да бъде тук, да усеща соления мирис на морето и горещите дъски под краката си и да чува тихия плисък на водата под дървения кей.

Звукът беше хипнотичен, той сякаш идваше от огромното сърце или белите дробове на планетата и й се струваше странно близък. Каси стоеше, слушаше и се взираше, докато започна да усеща, че собственото й дишане се забавя и като че ли следва вълните. За пръв път, откакто бе пристигнала в Нова Англия, почувства, че принадлежи на това място. Беше част от безкрая на небето, земята и морето, мъничка част от цялата тази необятност, но все пак част.

После постепенно започна да осъзнава, че всъщност не е толкова малка. Беше се потопила в ритъма на земята и сякаш сама контролираше този ритъм. Беше се сляла със стихиите и те й бяха подвластни. Усещаше в себе си туптящия живот на планетата, силен и дълбок. Пулсациите ставаха все по-напрегнати, сякаш в очакване на нещо.

На какво?

Загледана в морето, Каси усети, че в съзнанието й изплуват думи. Не точно стихотворение, а по-скоро нещо като детска песничка.

Небе и море, дръжте бедите далече от мен.

Най-странното беше, че като че ли не си измисляше сама думите. По-скоро имаше чувството, че ги е прочела или чула много отдавна. В ума й проблесна внезапен спомен — сгушена в нечия прегръдка, наблюдаваше океана. Някой я вдигаше високо и тя чуваше същия стих.

Небе и море, дръжте бедите далече от мен.

Земя и море, сбъднете…

Не.

Каси потръпна. Както никога досега, можеше да почувства надвисналото небе, гранитната плътност на земята и неспирното движение на океана, вълна след вълна, чак отвъд хоризонта. И всички те сякаш чакаха, наблюдаваха и я слушаха.

„Не го довършвай — помисли си тя. — Не казвай нито дума повече.“ Внезапно я връхлетя необяснимата увереност, че докато не си спомни последните думи на стиха, ще бъде в безопасност. Всичко щеше да си бъде както досега, щеше да се върне у дома и да живее безметежно тихия си обикновен живот. Докато не изречеше цялата фраза, не трябваше да се тревожи за нищо.

Но стиховете долетяха до ума й като някаква далечна мелодия и думите дойдоха на местата си. Не можа да ги възпре.