Читать «Посвещаването» онлайн - страница 42

Вместо това започна да чете с мелодраматичен глас:

— Всяка нощ лежа и сънувам единствения…

— Лично е! — изкрещя Каси.

— Който ме целуна и събуди моето желание…

— Пусни ме!

— Един час само бях с него…

— Не е честно…

— И вече сънищата ми са в плен на огъня. — Фей вдигна поглед. — Това е. Какво мислиш, Дебора?

— Смотано е — отвърна Дебора и стисна ръцете на Каси, която се опита да се отскубне. — Глупаво е.

— Е, не знам. Някои образи ми харесват. Огънят например. А ти харесваш ли огъня, Каси?

Каси застина. Бавният дрезгав глас вече звучеше различно. Беше в опасност.

— Мислиш ли за огъня, Каси? Сънуваш ли го? — Каси се загледа с пресъхнала уста във Фей. Очите с цвят на мед сияеха възбудени. — Искаш ли да видиш един номер с огън?

Каси поклати глава. Осъзна, че има неща, по-лоши от унижението. За пръв път тази седмица се страхуваше, но не за гордостта, а за живота си.

Фей завъртя хартията с ръка, оформяйки хлабава фуния. От горния ъгъл лумнаха пламъци.

— Защо не ни кажеш на кого е посветено стихотворението, Каси? Това момче, което те е събудило… кое е то?

Каси се изви, опитвайки да се отдръпне от горящата пред лицето й хартия.

— Внимавай — подигравателно рече Дебора зад гърба й. — Не я вдигай толкова близо до косата й.

— Какво имаш предвид под толкова близо? — попита Фей. — Може би толкова?

Каси трябваше да извие врат, за да избегне огъня. Малки пламтящи късчета хартия се разлетяха във всички посоки, оставяйки ярки сияещи следи. Каси усещаше горещината по кожата си.

— Оппа, ето това е близо. И без това мисля, че миглите й са прекалено дълги. Ти не мислиш ли така, Дебора?

Каси се бореше да се освободи, но Дебора беше изненадващо силна. И колкото повече се мяташе, толкова повече я болеше от хватката й.

— Пусни ме… — каза тя задъхана.

— А аз си помислих, че харесваш огъня, Каси. Погледни в пламъка. Какво виждаш?

Каси не искаше да се подчини, но огънят я привличаше. Логично беше досега хартията да е изгоряла, но вместо това тя продължаваше да пламти. „Жълт — помисли си Каси. — Пламъците са жълти и оранжеви. А не алени, както казват хората.“

Всичките й сетива се съсредоточиха върху огъня. Не беше в състояние да види нищо друго. Бузите й изпръхнаха от горещината. Хартията пукаше, докато огънят я поглъщаше, миришеше на изгоряло.

Сива пепел и жълт пламък. Синеещ в корена си като газова горелка. Огънят менеше формата си всяка секунда, над него се извиваше дим. Изливаше силата си…

Сила.

„Огънят е сила“, помисли си тя. Почти усещаше енергията в златния пламък. Различна от необятния покой на морето и небето или непоклатимата твърд на камъка. Огънят беше деен. Сила, която може да те погълне…

— Да — прошепна Фей.

Звукът извади Каси от унеса й. „Не полудявай.“ Фантазиите й за огъня изчезнаха. „Ето какво се случва, като не си доспиваш. Когато стресът стане прекомерен и си на края на силите си.“ Явно полудяваше.

Сълзи замъглиха очите й и се търкулнаха по страните й.

— О, тя все пак е само едно бебе — каза Фей и в тона й прозвуча отвращение и някакво разочарование. — Хайде, бебче, не можеш ли да се разревеш по-силно? Ако поплачеш достатъчно, може би ще успееш да го угасиш.