Читать «Посвещаването» онлайн - страница 2

А и майка й напоследък беше толкова бледа и мълчалива… Връхлетя я вълна от тревога, но побърза да я прогони. „Мама е добре — мислеше си тя. — Навярно просто е нещастна тук, също като мен, въпреки че това е родният й щат. Сигурно и тя брои дните до отпътуването ни.“

Разбира се, че беше така. Затова майка й изглеждаше толкова нещастна, когато Каси й говореше, че няма търпение да се приберат. Може би се чувстваше виновна, задето я беше довела тук и я беше убеждавала, че това място е раят на ваканциите. Всичко щеше да се нареди и за двете им, когато се върнеха у дома.

— Каси! Слушаш ли ме изобщо? Или отново сънуваш наяве?

— Не, слушам те — бързо отвърна Каси.

— Какво казах току-що?

Каси се запъна, отчаяно се мъчеше да си спомни. Гадже… отборът по дебати… колеж… Националната лига… Хората винаги я бяха наричали мечтателка, но никога толкова често, колкото тук.

— Говорех ти, че не бива да пускат такива хора на плажа — рече Порша. — Особено пък с кучета. Така де, знам, че това не е Остър Харбърс, но в крайна сметка е чисто. Ето виж. — Каси проследи погледа й, но видя само някакво момче да върви по плажа, и се обърна неразбиращо. — Той работи на рибарски кораб — обясни Порша и ноздрите й потръпнаха, сякаш долавяше някаква зловонна миризма. — Тази сутрин го видях на рибарския кей, разтоварваше нещо. Изглежда, дори не се е преоблякъл. Каква гнус! Направо е отвратително.

На Каси момчето изобщо не й се стори отвратително. То имаше тъмночервена коса, беше високо и въпреки разстоянието се виждаше, че се усмихва. По петите му вървеше куче.

— Ние никога не говорим с момчета от рибарските корабчета. Дори не ги поглеждаме — съобщи Порша.

Каси и сама видя, че Порша казва истината. На плажа имаше може би дузина други момичета, разделени на групички по две-три. Някои бяха в компанията на момчета, но повечето бяха сами. Когато високият непознат минаваше покрай тях, те извръщаха глави и вперваха поглед в противоположната посока. Не го правеха от кокетство — да погледнат встрани, а после отново към него. Поведението им издаваше пренебрежение и отхвърляне. Момчето вече се приближаваше към тях и Каси осъзна, че усмивката му е станала студена.

Двете момичета, които стояха най-близо до тях, се извърнаха, едва ли не душейки въздуха. Каси забеляза, че момчето сви леко рамене, сякаш не беше изненадан. Тя все още не намираше нищо отвратително у него. Непознатият беше облечен в шорти с окъсани краища и тениска, която беше виждала и по-добри времена, но много други момчета изглеждаха по същия начин. Кучето му го следваше по петите и размахваше опашка весело и игриво. Не притесняваше никого. Каси се вгледа в лицето на момчето, любопитна да зърне очите му.

— Сведи поглед! — прошепна Порша.

Сега момчето минаваше точно пред тях. Подчинявайки се механично, Каси бързо заби очи в земята, но усети в сърцето си някаква вълна на съпротива. Беше евтино и гадно, ненужно и жестоко. Срамуваше се, че стана част от всичко това, но не можа да се противопостави на Порша.

Вгледа се в пръстите на ръцете си, ровещи из пясъка. Под ярката слънчева светлина се виждаше всяка песъчинка. Отдалеч плажът изглеждаше бял, но наблюдаван отблизо, пясъкът блестеше в различни цветове — частички черно-зелена слюда, парченца от миди в пастелни тонове, късчета червен кварц, подобни на миниатюрни гранати. „Не е честно каза тя мислено на момчето, но то, естествено, не можеше да я чуе.“ Съжалявам, това наистина не е честно. Иска ми се да можех да направя нещо, но не мога.